Пол Остър - Лунен дворец

Първата година минала успешно. Оказал се много обичан и популярен сред студентите си преподавател, включил се в местния хор като баритон и написал първите три глави на книга за различни хора, попаднали в плен на индианците. През пролетта войната в Европа най-накрая свършила, а когато през август били хвърлени двете бомби в Япония, единственото, с което успял да се утеши, било мисълта, че това никога вече няма да се повтори. Противно на очакванията следващата година започнала блестящо. В периода между септември и януари успял да свали малко килограми и за пръв път в живота си започнал да гледа на бъдещето с оптимизъм. През пролетния семестър в курса му по история се появила Емили Фог, очарователно и будно момиче, което бързо се влюбило в него. Това било прекалено хубаво, за да е истина, и макар да си повтарял, че трябва да действа предпазливо, изведнъж му се сторило, че всичко е възможно, всичко е по силите му, дори и онова, за което доскоро не смеел и да си помисли. След това обаче дошла случката в общежитието, нахлуването на чистачката и последвалата пълна катастрофа. Шеметната скорост, с която се разиграли събитията, го парализирала. Бил напълно шокиран и не можел да действа. Когато същия ден го извикали в кабинета на ректора, дори не му минало през ум, че може да се опълчи срещу уволнението. Върнал се в стаята, стегнал си багажа и напуснал, без да се сбогува с никого.

Нощният влак го отвел в Кливланд, където отседнал в хотел на Младежката християнска организация. Възнамерявал да се хвърли през прозореца, но след като цели три дни чакал подходящия момент, разбрал, че просто не му стиска. Решил да зареже тази идея и веднъж завинаги да се откаже от борбата. Казал си, че щом му липсва кураж да умре, тогава ще заживее най-накрая като свободен човек. Това поне можел да направи. Нямало повече да се свива и да се крие от себе си; нямало да разрешава други да определят кой е. През следващите четири месеца не спрял да яде, тъпчел се до забрава, набивал кремове и понички, картофи с масло и тлъсто месо с тежки сосове, палачинки, печени пилета и обилни порции от мазни яхнии. В края на този кулинарен разгул видял, че е качил още двайсет килограма. Но числата вече не го вълнували. Бил престанал да ги следи, което пък на свой ред означавало, че те са престанали да съществуват.

Колкото по-огромно ставало тялото му, толкова по-навътре в него се скривал. Целта на Барбър била да се откъсне от света, да стане невидим, криейки се зад собствената си масивна плът. Прекараните в Кливланд месеци посветил на опитите да се научи как да не обръща внимание на онова, което хората мислят за него, и да се освободи от болката, която му причиняват човешките погледи. Всяка сутрин се изпробвал, като в най-оживеното време тръгвал по централната улица, а в събота и неделя всеки следобед нарочно се разхождал в парка, където можели да го видят най-много хора. Правел се, че не чува подмятанията зад гърба си, преструвал се, че погледите им рикошират в твърдата му несломима плът. Сега вече бил сам, съвършено откъснат от другите — подута, закръглена като патладжан монада, която крачи тромаво през собственото си пълно объркване. Но опитите си стрували усилието и той наистина вече не се страхувал от изолацията. Хвърляйки се с главата напред в собствения си хаос, най-накрая успял да стане истинският Соломон Барбър — тоест личност, тоест някой, един самосъздаден свят.

Не стига това, ами след една-две години Барбър започнал да оплешивява. Отначало го приел като лоша шегичка — плешивец на име бръснар 27 27 На английски „Барбър“ означава бръснар. — Б.пр. , но тъй като за перуки или изкуствени кичури и дума не можело да става, нямал друг избор, освен да се примири. Буйната растителност по главата му постепенно увехнала. На мястото на гъстите му рижави къдрици лъснал голият му скалп — безплодно парче белезникава кожа. Тази промяна във външния вид никак не му се понравила, но повече го стреснал фактът, че нищо не може да направи. Това го тласнало към едно доста пасивно отношение към себе си и именно тази безпомощност не могъл да понесе. Ето защо един ден, когато процесът на оплешивяване бил към края си (косми от двете страни, но не и отгоре), той най-спокойно взел бръснача и се простил с останалата растителност. Резултатът от този експеримент се оказал далеч по-внушителен, отколкото си мислел. Барбър открил, че черепът му прилича на огромен заоблен камък, имало нещо митологично в него и докато се съзерцавал в огледалото, решил, че така изглежда по-добре, защото сега огромният глобус на тялото му се сдобил и с пълна луна. След този ден започнал да се отнася най-грижливо към тази своя сфера, като всяка сутрин втривал в нея кремове и помади, за да я поддържа гладка и лъскава, правел й електрически масажи и всячески се стараел да я предпази от природните стихии. Започнал да носи шапки — какви ли не шапки, които полека-лека се превърнали в отличителен белег на чудачеството му, в знак за това кой е. Вече не бил просто тлъстият Соломон Барбър, а Човекът, който носи шапки. Нужна била известна смелост, за да направи това, но до този момент вече се бил научил да извлича удоволствие от собствената си ексцентричност, като освен това се сдобил и със странни принадлежности, с помощта на които усъвършенствал таланта си да обърква другите. Носел бомбета и фесове, бейзболни, каубойски и меки шапки, миньорски каски, шлемове и всичко, което успявало да грабне въображението му, без да се съобразява със стил, мода или условности. През 1957 г. колекцията му станала толкова голяма, че веднъж изкарал двайсет и три дни, без да сложи една и съща шапка два пъти.