Пол Остър - Лунен дворец

Втората среща би трябвало да е била в Кливланд през 1946-а. Тя ми изглеждаше по-правдоподобна от първата, защото много добре си спомням как един ден, когато се разхождахме с вуйчо Виктор в парка „Линкълн“ в Чикаго, видяхме дебел човек, седнал на тревата, да дъвче сандвич. Тогава Виктор каза, че му напомнял за друг дебелак, който бил срещнал в Кливланд („още когато свирех в оркестъра“), и въпреки че нямам конкретно доказателство, предпочитам да си мисля, че това е бил именно Барбър. Ако не друго, поне датите съвпадаха, тъй като Виктор е свирил в Кливланд от 45-а до 48-а, а Барбър е живял в Младежкото християнско общежитие през пролетта на 1946-а. Виктор разказваше как една вечер отишъл да хапне нещо на крак в големия търговски център на Лански, който се намирал само на три преки от концертната зала. Току-що били свършили изпълнението на избрани творби от Бетовен и той се отбил във въпросното заведение с колегите си от духовата секция. От мястото си в задната част на ресторанта много добре виждал дебел мъж, който седял сам-самичък на маса в едно от страничните сепарета. Просто не можел да откъсне поглед от тази огромна самотна фигура и с ужас наблюдавал как онзи погълнал две огромни порции супа топчета, голяма чиния пълнено зеле, безброй палачинки със сирене, три салати от зеле и рапица — ей така между другото, още цяло панерче хляб и шест-седем порции туршия, направо от саламурата. Виктор бил толкова зашеметен от тази демонстрация на лакомия, че цял живот не забравил гледката — портрет на чистото неподправено човешко нещастие. „Всеки, който яде по този начин, се опитва да се самоубие — каза ми тогава. — То е същото като да умираш от глад.“

За последен път трябва да са се засекли през 1959-а, когато двамата с вуйчо живеехме в Сейнт Пол, Минесота. Тогава Барбър гостувал на местния колеж „Макалестър“ и една вечер, докато си седял в апартамента и преглеждал обявите за продажба на коли втора употреба на последните страници на „Пайъниър прес“, погледът му случайно попаднал на съобщение за уроци по кларнет, давани от някой си Виктор Фог, „бивш член на Кливландския оркестър“. Името се забило в паметта му като копие и пред очите му изплувал образа на Емили, видял я ясно като бял ден и така въздействащо, както не си я бил представял от години. Тя отново го обсебила, оживяла от самата поява на името й и до края на седмицата той просто не успял да я прогони от мислите си, не спирал да се чуди какво ли е станало с нея, измислял си най-разни посоки, в които животът й би могъл да поеме, и през цялото това време тя стояла пред взора му като жива. Учителят по музика, помислил си той, сигурно не е неин роднина, но все пак решил да провери. Първото му желание било да вдигне телефона и да се обади на Виктор, но като размислил, се отказал. Не искал да изглежда смешно, разказвайки историята си, да фъфли и заеква несвързано по телефона пред някакъв отегчен непознат. Вместо това решил да напише писмо, нахвърлил седем-осем чернови, преди да стане както трябва, и пуснал писмото в пристъп на мъка и терзание, но в мига, в който пликът потънал в кутията, съжалил за стореното. Отговорът дошъл след десетина дни — хладен и сдържан, набързо нахвърлян върху специална жълтеникава хартия за писма. „Сър — гласяло написаното, — Емили Фог наистина е моя сестра, но с голяма печал в сърцето съм длъжен да Ви уведомя, че тя почина при пътна злополука преди осем месеца. Безкрайно съжалявам. Ваш Виктор Фог.“

Писмото не му казвало нищо ниво. Всъщност Виктор му съобщавал само един-единствен факт, който Барбър знаел отдавна, а именно, че никога вече няма да види Емили. Смъртта не променяла нищо. Тя просто доказвала онова, в което бил сигурен, потвърждавала загубата му, с която живеел вече години наред. От това писмото не ставало по-малко болезнено, но щом спрял да плаче, открил, че жадува за още информация. Какво се е случило с нея? Къде е отишла и с какво се е занимавала? Омъжила ли се е? Имала ли е деца? Имало ли е някой, който да я обича? Барбър копнеел за факти, за повече факти. Искал да попълни белите полета и да си представи живота й, да научи по-осезаеми неща, които да отнесе със себе си — например образи, снимки, нещо като фотоалбум, който да може мислено да разгръща по всяко време и да го разглежда с часове. Още на следващия ден отново писал на Виктор. Изразил дълбоките си и най-искрени съболезнования в първия абзац от писмото, след което най-деликатно му намекнал, че за него е много важно да узнае отговорите на някои от горните въпроси. И зачакал търпеливо да получи отговор, но изминали две седмици без никаква вест. Най-накрая решил, че писмото се е изгубило, и вдигнал телефона да се обади на Виктор. След три-четири позвънявания, операторът се намесил и му съобщил, че търсеният от него номер е изключен. Барбър бил силно озадачен, но това не го разколебало (човекът може да го е закъсал, рекъл си той, и да не е могъл да си плати телефонната сметка), затова се метнал на своя додж, модел петдесет и първа година и поел право към апартамента на Виктор на Линуд Авеню номер 1025. Тъй като не успял да открие името на Фог отвън на звънците пред входа, повикал портиера. След миг-два се появил дребен мъж с пуловер в зелено и жълто, затътрил крака към него и направо му казал, че господин Фог го няма. „Двамата с момчето си събраха багажа и напуснаха преди десетина дни“. Това вече обезсърчило Барбър, защото било неочакван удар. Но от този миг нататък нито за миг не спрял да се чуди кое ли е онова момче. Но и да се чуди, и да не се чуди, нищо не можел да направи. Приел, че това е синът на кларнетиста и толкоз.