Пол Остър - Лунен дворец

Години по-късно, когато Барбър ми разказа за писмото на Виктор, най-накрая разбрах защо през 1959-а двамата с вуйчо Виктор трябваше да напуснем Сейнт Пол така скоропостижно. Проумях смисъла на случилото се — набързо стегнатия багаж посред нощ, карането до Чикаго, без да спрем нито веднъж, двете седмици, през които живяхме на хотел и той не ме пусна да ходя на училище. Виктор не е знаел истината за Барбър, но въпреки това е хранел опасения. Давал си е сметка, че някъде в света съществува баща и защо да рискува с този мъж, който толкова любопитства да научи всякакви подробности за Емили? Кой можел да му гарантира, че няма да потърси бащинските си права? След като получил първото писмо от Барбър, той просто не споменал за моето съществуване, но когато дошло второто с всички тези въпроси, решил, че вече е в капана. Ако не отговори на второто писмо, рекъл си той, само ще отложи задълбочаването на проблема, защото ако непознатият толкова настоява да узнае всичко, той рано или късно ще дойде да ни потърси. И тогава какво? Виктор не успял да измисли нищо друго, освен бягството. Вдигна ме посред нощ и двамата се изпарихме яко дим.

Това беше едно от последните неща, които ми разказа Барбър, и аз много се развълнувах. Разбрах какво бе направил Виктор за мен и тази негова всеотдайност още повече ме разтърси — обзе ме мъка по моя вуйчо и мисълта, че вече го няма окончателно, ме покруси. В същото време обаче почувствах и някакво неудовлетворение и огорчение за всичките изгубени години. Защото ако Виктор беше отговорил на второто писмо на Барбър, вместо да бяга от него, тогава щях да открия баща си още през 59-а. Разбира се, никой не беше виновен за случилото се, но това не го правеше по-поносимо. Оказа се, че всичко е било въпрос на пропуснати шансове, лоши съвпадения и грешки, направени слепешката. Значи винаги сме били там, където е трябвало, но не тогава, когато е трябвало, или пък тогава, когато е трябвало, но не там, където е трябвало — винаги сме се разминавали на косъм, винаги на крачка от разбулването на мистерията. Според мен до това се свеждаше цялата история. Поредица от изгубени възможности. Всички парченца на пъзела са били налице от самото начало, но никой не е знаел как да ги сглоби.

Разбира се, всичко това не стана ясно още от първата ни среща. След като Барбър предпочете да не споделя подозренията си, единствената тема на разговор, която ни оставаше, бе неговият баща и ние навлязохме доста надълбоко в нея. Първата вечер ме заведе на вечеря в „Галахърс“ на Петдесет и втора улица; втората вечер отидохме на ресторант в Китайския квартал заедно с Кити; на третата — неделя — закусвахме заедно в неговия хотел, преди той да отлети за Минесота. Остроумието и очарованието на Барбър ме накараха много бързо да забравя ужасния му външен вид и колкото повече време прекарвах с него, толкова по-уютно се чувствах в компанията му. Още от самото начало разговорът ни потръгна леко и докато си разказвахме преживяванията, непрекъснато ги придружавахме с шеги и мъдрости и тъй като той не беше човек, който се страхува от истината, можех да говоря за баща му без автоцензура, описвайки месеците на моя живот с Ефинг, без да му спестявам нищо — нито доброто, нито лошото.

Що се отнася до самия Барбър, той не знаеше почти нищо за баща си. Казали му, че умрял някъде в Дивия запад месеци преди той да се роди. Баща му бил художник — което му изглеждало напълно правдоподобно, тъй като стените на къщата били покрити с картини, — и то предимно пейзажист. Тъкмо затова тръгнал да пътешества — в името на изкуството. Последното му пътуване било в пустините на Юта, така му казали, едно забравено от Бога място, където намерил смъртта си. Но обстоятелствата около смъртта му били забулени в тайнственост. Когато бил на седем години, една леля му казала, че баща му паднал от скала. След три години един от чичовците му обяснил, че баща му бил пленен от индианците, а след още шест месеца Моли Шарп му заявила, че цялата история била пъклен замисъл на самия дявол. Моли била готвачката, която всеки ден след училище го посрещала с най-вкусните пудинги — цъфтяща, червенобуза ирландка с големи дупки между зъбите, — а тя винаги казвала истината. Но независимо от причината, смятало се, че смъртта на баща му станала повод майка му да се затвори в стаята си. Така всички в семейството обяснявали състоянието й, макар че тя понякога излизала оттам, особено в топли летни нощи, и обикаляла коридорите в къщата, дори отивала чак до плажа, присядала край водата и с часове оставала заслушана в песента на прибоя.