Пол Остър - Лунен дворец

Не виждал майка си много често, а дори и през добрите си дни тя трудно си спомняла името му. Наричала го Теди, или Малкълм, или Роб, винаги го гледала право в очите и говорела съвсем убедено, или пък използвала странни обръщения като Топчо, Пухчо или пък Господин Гюрултия. Той никога не я поправял, тъй като и без това часовете, прекарани в кампанията на майка му, били толкова малко, че не си струвало да ги пропилява. Освен това знаел от опит, че и най-малкото възражение може да я разсърди. Другите в къщата го наричали Соли. Нямал нищо против галеното име, защото според него по този начин истинското му име си оставало някак непокътнато — като тайна, която само той знае: Соломон, мъдрият цар на израилтяните, който бил толкова безпогрешен в преценките си, че заплашил да разсече дете надве, ако не стане неговото. След време умалителната частичка отпаднала и той станал само Сал. От Елизабетинските поети научил, че това е старата дума за „слънце“, а много по-късно — че е френската дума за „почва, земя“. Зарадвал се, че може да бъде едновременно и слънцето и земята и в продължение на няколко години се ласкаел от мисълта, че съдържа в себе си всички противоречия на вселената.

Майка му живеела на четвъртия етаж с цяла свита компаньонки и помощнички. Понякога не излизала от стаята си с дни и месеци. Там горе съществувал друг свят. В единия край на етажа построили нова кухня, а в другия — огромна деветоъгълна стая. Знаел, че навремето именно там баща му рисувал картините си. Прозорците били издигнати така, че като гледаш навън, да виждаш само вода. Открил, че ако стоиш загледан по-дълго с лице, опряно в стъклото, започваш да се чувстваш, сякаш се рееш в небето. Много рядко му разрешавали да се качва горе, но от стаята си на долния етаж понякога чувал как майка му крачи неспокойно (дъските на пода скърцали под килима), а от време на време долавял гласове — приглушеното ехо на разговори, смях, пеене, охкане и хленч. Посещенията му на четвъртия етаж се диктували от волята на болногледачките, като всяка проповядвала различни правила. Госпожица Форест му разрешавала да се качва всеки четвъртък за по един час; госпожица Какстън му преглеждала ръцете и ноктите, преди да го пусне да влезе; госпожица Флауър препоръчвала енергични разходки по плажа; госпожица Бъксли пък им поднасяла горещ шоколад, а госпожица Гундерсон говорела толкова тихо, че не можел да чуе какво казва. Веднъж, облечен официално, Барбър останал да играе с майка си цял следобед, а при друг случай двамата отишли да пуснат детска лодчица в езерото и останали там, докато се стъмни. Това са двете посещения, които си спомнял най-отчетливо, и чак след години си дал сметка, че това били най-щастливите му мигове, прекарани с нея. Спомнял си, че тя му изглеждала доста стара — имала прошарена коса, повехнало лице, воднисти сини очи, увиснали краища на устата и тъмнокафяви петна по ръцете. Треперела леко, но непрекъснато и от това изглеждала още по-крехка. Била истинско кълбо от нерви и вечно приличала на жена, която аха да припадне. Въпреки това не смятал, че е луда ( нещастна била думата, с която я описвал), и дори когато започнала да върши ужасяващи неща, все си мислел, че просто се преструва. С течение на времето преживяла няколко големи кризи (неистово крещене, когато една от болногледачките била изхвърлена, опит за самоубийство, период от няколко месеца, когато отказвала да носи каквито и да било дрехи), а в един момент дори я изпратили в Швейцария, за да си почине, така му казали. Много по-късно открил, че наричали „Швейцария“ лудницата в Хартфорд, Кънетикът.

Имал мрачно детство, в което все пак се срещали и радости, а и не бил чак толкова самотен. Родителите на майка му се пренесли да живеят у тях и въпреки увлечението на баба му по краткотрайни моди, като книгите на Чарлс Форт и тем подобни, тя била изключително мила с него, както и дядо му, който обичал да му разказва случки от Гражданската война и го научил да бере билки. По-късно чичо му Бинки и леля Клара се преместили при тях и в продължение на няколко години всички живели заедно в хармонична атмосфера на вечни заяждания. Сривът на борсата от 1929-а не ги разорил, но се наложило да въведат строги икономии. Колата „Пиърс ароу“ изчезнала заедно с шофьора, напуснали апартамент в Ню Йорк и не изпратили Барбър в скъп пансион, както възнамерявали първоначално. През 1931-а продали доста творби от колекцията на баща му, които висели в салона на първия етаж — рисунки на Делакроа, картина от Самуел Морз и един малък Търнър. Въпреки това останали още много. Барбър най-много харесвал двете картини на Блейклок в трапезарията (лунния пейзаж на източната стена и изглед от индианско селище — на южната). Освен това, накъдето и да се обърнел в къщата, все се виждали работите на баща му: акварели от Лонг Айланд, картини от крайбрежието на Мейн, от поречието на Хъдсън, цяла стая с пейзажи, които донесъл след експедицията в Катскилските планини — порутени ферми, отвъд земни хълмове, безкрайни полета от светлина. Барбър прекарвал стотици часове в съзерцание на тези творби, а когато бил в гимназията, организирал изложба в залата на кметството и я допълнил с есе върху творчеството на баща си, което раздавал безплатно на всеки посетител.