Пол Остър - Лунен дворец

След разпъването на кръст в Охайо (както след време започнал да го нарича) Барбър взел да се мести в най-различни малки и съвсем посредствени колежи, все в Запада и Средния запад. Отначало мислел, че това е само временно изгнание, но то се проточило цели двайсет години и когато скиталчеството му свършило, картата на раните му включвала всяко кътче от вътрешността на страната: Индиана и Тексас, Небраска и Оклахома, Южна Дакота и Канзас, Айдахо и Минесота. Никъде не се задържал повече от две-три години и макар че колежите си приличали един с друг, постоянното движение го спасявало от скуката. Барбър бил много работоспособен и в прашното безвремие на тези усамотени места непрекъснато произвеждал статии и книги, посещавал конференции, изнасял лекции и посвещавал толкова часове на студентите и курсовете си, че много бързо се превръщал в най-обичания преподавател в колежа. Качествата му на учен никога не били оспорвани, но дори и след като скандала в Охайо започнал да отшумява, големите университети продължавали да му обръщат гръб. Ефинг беше споменал за гоненията по времето на Маккарти, но единственото левичарско залитане на Барбър било участието му в похода на мира през трийсетте години, така че формално не фигурирал в нито един от черните списъци. Въпреки това за хулителите му било много удобно да обграждат името му с розови намеци, което в крайна сметка се оказало и най-лесният начин да му откажат назначение. Никой не се ангажирал да го заяви ясно и категорично, но край него като че витаело всеобщото усещане, че няма да се впише в средата. Бил прекалено огромен, имал репутацията на опак човек, необуздан и непокорен. Представете си сто и седемдесеткилограмов титан с огромна шапка на главата да крачи из вътрешните дворове на Йейл. Просто не ставало. Говорело се, че няма срам, че не спазва никакви норми на благоприличие. Самото му присъствие би нарушило съществуващия порядък. При това положение защо сами да си търсят белята, след като кандидати за всяко място — колкото щеш.

Може би така станало по-добре. Като се оттеглил в периферията, Барбър всъщност успял да си остане такъв, какъвто е. По-малките колежи го приемали с радост и тъй като бил не само най-дебелият професор, който някой някога е виждал, но и човекът с шапките, бил пощаден от дребнавите препирни и интриги, които неизменно съпътстват живота в малките провинциални градчета. Всичко около него било така необятно и екстравагантно, и така очевидно извън всякакви норми, че никой не се осмелявал да го съди. Обикновено пристигал в края на лятото, потънал в прах от прекараните по пътищата дни, с ремарке, което се поклащало зад очуканата му, бълваща черни газове кола. Видел ли студенти наоколо, веднага ги наемал да разтоварят багажа му, плащал им по двойна надница, след което ги водел на обяд. Това винаги помагало на запознанството. После ги канел да разгледат невероятната му колекция от книги, безбройните му шапки и специалното писалище, изработено по поръчка в Топика — ала свети Тома Аквински, така го наричал — с изрязан отпред полукръг, за да се вмести шкембето му. Имало нещо запленяващо в него: тромаво разхождал туловището си със задъхано хриптене и непрекъснато пушел дълги пури, от които дрехите му били вечно поръсени с пепел. Студентите се присмивали зад гърба му, но го обичали, вероятно давайки си сметка, че като синове и дъщери на фермери, магазинери и свещеници никъде другаде не биха могли да се докоснат до големия, до истинския интелект. Разбира се, намирали се и студентки, чийто сърца се разтуптявали при вида му (колкото да докажат, че умът наистина може да въздейства по-силно от тялото), но Барбър си бил взел поука и никога повече не налапал въдицата. Тайничко се радвал на младите момичета, които припадали по него, но се правел, че нищо не разбира, играел ролята на строг и сърдит академик, на общителен евнух, у когото желанието отдавна е умряло. Разбира се, това го поставяло в положението на вечно страдащ самотник, но затова пък го предпазвало от набези, а в случаите, когато намусеното му изражение не помагало, вече знаел, че трябва да държи щорите си спуснати и вратата заключена. През всички тези години на скиталчество поведението му останало безупречно. Зашеметявал всички със своята неповторимост и си тръгвал още преди колегите му да започнат да се отегчават от него — казвал ненадейно сбогом и изчезвал в лъчите на залеза.

Според разказаното от Барбър излизаше, че веднъж пътищата му се пресекли с тези на вуйчо Виктор, но като се замисля върху живота и на двамата, нищо чудно да е било поне три пъти. Първата среща би могла да е през 1939-а в Ню Йорк по време на Световното изложение. Знам със сигурност, че и двамата са били там, и макар да изглежда малко вероятно, възможно е да са се случили в един и същи ден. Обичам да си представям как двамата стоят пред някакъв експонат — „Колата на бъдещето“ например, или „Утрешната ни кухня“, как неволно се сблъскват и едновременно повдигат шапки за извинение, двама млади мъже в разцвета на силите си, единият дебел, другият тънък, комедиен дует, който изпълнява своя номер в прожекционната на моето въображение. Разбира се, Ефинг също посетил изложението след завръщането си от Европа и затова понякога слагах и него в тази въображаема сцена — седнал в плетената си инвалидна количка, а Павел Шум го разхожда наоколо. Нищо чудно Барбър и вуйчо Виктор да са стояли един до друг, когато Ефинг е минавал покрай тях. Нищо чудно и двамата да са се възмутили от неговата грубост, когато по навик е навиквал приятеля си руснак, да са се усмихнали на пиперливия му език и тъжно да са поклатили глава. Без дори да подозират, че човекът е баща на единия от тях и бъдещ дядо на племенника на другия. Възможностите за подобни срещи са безкрайни, но аз гледах да се ограничавам, представяйки си само някоя кратка и безмълвна размяна на усмивки, сваляне на шапки за поздрав, смънкано извинение. Това събуждаше у мен повече асоциации и ме подтикваше към размисъл, сякаш когато не се развихрях, а просто се съсредоточавах върху по-дребните мимолетни детайли, можех да излъжа ума си, че тези неща наистина са се случили.