Пол Остър - Лунен дворец

— Името на моята майка беше Емили и тя беше от Чикаго. Възможно ли е да е имало две Емили Фог от един и същ град в един и същи колеж по едно и също време?

— Да, възможно е, но е малко вероятно. Приликата е твърде голяма. Видях я в теб, още като прекрачваше прага.

— Твърде много съвпадения — казах. — Вселената гъмжи от тях.

— Да, понякога всичко става прекалено объркващо и непонятно — рече Барбър и като че отново потъна в собствените си мисли.

После, след секунда-две направи видимо усилие да се съсредоточи в разговора и продължи.

— Нали няма да се обидиш, ако те попитам какво се е случило, че си взел моминското име на майка си?

— Ами баща ми умрял, преди да се родя и затова майка ми си върнала името Фог.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Няма нищо. Самият аз никога не съм виждал баща си, а и майка ми умря отдавна.

— Да, научих сравнително скоро след смъртта й. Май беше някаква пътна катастрофа. Ужасна трагедия. Сигурно това те е съсипало.

— Сгази я автобус в Бостън. Тогава бях съвсем малък.

— Ужасна трагедия — повтори Барбър и пак затвори очи. — Беше толкова красиво и интелигентно момиче, твоята майка. Много добре си я спомням.

След десет месеца, когато умираше в една чикагска болница със счупен гръбнак, Барбър ми довери, че започнал да подозира истината още в началото на разговора ни във фоайето на хотела. Тогава обаче решил да ми я спести, защото смятал, че ще ме изплаши. Още не ме познавал и не можел да предвиди как ще реагирам на такава зашеметяваща новина. За миг си представил сцената и това мигом го накарало да стисне език зад зъбите си. Някакъв почти двестакилограмов непознат ме кани в хотела, здрависва се с мен и вместо да разговаряме за онова, за което съм дошъл, ме поглежда в очите и ми казва, че той е моят неизвестен баща. Независимо от силното изкушение просто не се престрашил да го направи. По всяка вероятност съм щял да го взема за луд и да откажа да говоря с него. Тъй като имало много време да се опознаем, не искал да избързва, съобщавайки ми новината в неподходящ момент. Имало толкова много неща да се разкажат преди това, че всяко избързване би било грешка. Противно на онова, което Барбър си мислеше обаче, оказа се, че време няма. Той разчитал на бъдещето да разреши проблема му, но това бъдеще така и не дойде. Едва ли може да се каже, че вината е била негова, но той плати за нея, както и аз заедно с него. Въпреки това не съм сигурен, че би могъл да постъпи другояче. Никой не знае какво има да се случва; никой не може да предвиди мрачните ужаси, които ни очакват.

И до ден-днешен, щом се сетя за Барбър, ме обзема съчувствие. Ако не бях научил кой е баща ми, щях да знам само, че някога съм имал баща. Нали детето все пак трябва да се зачене и щеш не щеш, онзи, който причинява зачеването, се нарича баща. От друга страна, Барбър не е знаел нищо. Спал е с майка ми само веднъж (в една дъждовна беззвездна нощ през пролетта на 1946-а) и още на следващия ден тя избягала, изчезнала от живота му завинаги. Не знаел, че е забременяла, не знаел, че има син, нямал представа какво всъщност е направил. Като се имат предвид последвалите терзания, би трябвало поне отчасти да бъде възнаграден, пък макар и само с вестта за това, което е сторил. Чистачката, която влязла в стаята му на сутринта, не си дала труда да почука на вратата и тъй като не могла да потисне писъка, излетял от устата й, всички обитатели на общежитието мигом се струпали в стаята, още преди двамата да успеят да се облекат. Ако била само чистачката, може би щели да измислят нещо и да си спестят срама, но при създалата се паника очевидците станали твърде много. Деветнайсетгодишна първокурсничка, заварена в леглото на преподавателя си по история. Само някой мухльо би се оставил да го спипат в подобно прегрешение, особено пък в забутано място като Олдбърн, Охайо. Той бил веднага уволнен, а Емили избягала обратно в Чикаго и с това историята приключила. Кариерата му била завинаги съсипана от тази случка, но далеч по-страшно било страданието му по изгубената Емили. Мисълта за нея не му давала покой, а още по-непоносимо било терзанието му, когато след около месец (както ми призна в болницата), още несъвзел се от първия удар, трябвало да понесе и ужаса, изписал се на лицето й, когато поискал ръката й. „Ти разби живота ми — отвърнала тя, — проклета да съм, ако ти позволя да ме видиш отново.“ И той повече не я видял. А когато след около тринайсет години се опитал да я открие, тя вече лежала в гроба.