Пол Остър - Лунен дворец

Изпратих некролога на Ефинг до списание „Таймс“, но не получих отговор, нито дори отрицателен. Или писмото ми се беше изгубило, или са сметнали, че е дело на някой откачен. По-дългото описание предоставих на месечното списание „Арт Уорлд“, както бе поискал Ефинг, ала и оттам ми отказаха да го публикуват, като опасенията им май бяха основателни. В писмото си редакторът ми обясняваше, че никой в цялото списание не бил чувал за Джулиан Барбър, и ако аз не мога да представя диапозитиви на творбите му, той не би се ангажирал да публикува статията. „Нито пък знам кой сте вие, господин Фог — продължаваше писмото. — Имам чувството, че сте създали една грандиозна измислица. Не искам да кажа, че историята не е вълнуваща, но според мен ще имате по-голям шанс да я публикувате, ако малко я доукрасите и я предложите като художествена творба.“

Смятах, че съм длъжен да опитам поне още веднъж заради Ефинг. В деня, в който получих писмото от „Арт Уорлд“, отидох в библиотеката и направих фотокопие на некролога на Джулиан Барбър от 1917 г., който надлежно изпратих на въпросния редактор заедно с кратко придружително писмо. „По времето, когато е изчезнал, Барбър е бил млад и все още неизвестен художник — написах в писмото, — но той е съществувал. Надявам се, че този некролог, публикуван в «Ню Йорк Сън», ще ви докаже, че материалът, който ви изпратих, е написан съвсем добросъвестно.“ По-късно същата седмица получих отговор с извинение, което обаче представляваше само прелюдия към втори отказ. „Склонен съм да се съглася с вас, че някога е живял американски художник на име Джулиан Барбър — пишеше редакторът, — но това с нищо не доказва, че Томас Ефинг и Джулиан Барбър са едно и също лице. Но дори и да са били, без репродукции на творчеството на Барбър, за нас ще бъде невъзможно да преценим що за художник е бил той. Като се има предвид пълната му неизвестност, естествено е да си помислим, че не става дума за голям талант. Ако е така, не виждам защо трябва да му отделяме място в нашето списание. В последното си писмо казах, че материалът ми се струва по-удачен за роман. Връщам си думите назад. Сега смятам, че сте психически неуравновесен. Само по себе си писанието може и да е интересно, но няма нищо общо с изкуството.“

След това писмо вече вдигнах ръце. Предполагам, че ако се бях захванал, все някъде щях да открия репродукция на някоя от картините на Барбър, но истината е, че предпочитах да не знам какво представлява творчеството му. След като бях слушал описанията на Ефинг в продължение на толкова много месеци, постепенно бях започнал да си представям картините му и сега изведнъж си дадох сметка, че не желая да развалям красивите фантоми, в които ги бях превърнал. Публикуването на статията би означавало да разбия тези образи. Според мен не си струваше. Независимо колко голям художник може да е бил Джулиан Барбър, не е възможно картините му да се мерят с онези, които Томас Ефинг бе изрисувал пред очите ми. Думите ги бяха преобразили в съновидения, по-необятни и съвършени в изображенията си на действителността от самата действителност. Достатъчно бе да затворя очи, за да си ги представя.

Прекарвах дните си в блажено бездействие. С изключение на простичките домакински задължения, нямах никакви други грижи. В онези години седем хиляди долара бяха солидна сума и нищо не ме притискаше да кроя планове за бъдещето си. Отново взех да пуша, да чета книги, мотаех се из улиците на Южен Манхатън и си водех дневник. Впоследствие нахвърляните в него мисли станаха основа за няколко кратки есета, плод на малки творчески изблици. Обикновено, щом ги завършех, ги прочитах на Кити. Още от първата ни среща й бях направил впечатление с високопарната си тирада на тема Сирано и оттогава тя беше напълно убедена, че ще стана писател. Затова сега, когато всеки ден ме заварваше с писалка в ръка, вече смяташе, че пророчеството й се е сбъднало. От всички прочетени от мен писатели най-много ме вдъхновяваше Монтен. Също като него се опитвах да използвам собствения си опит, за да издигна скелето на онова, което пишех, и дори когато материалът ме тласкаше към по-обширни и абстрактни територии, нямах чувството, че казвам нещо кой знае какво, а по-скоро, че разказвам една тайна версия на собствената си история. Не мога да си спомня всички въпроси, които ме вълнуваха по онова време, но като се понапрегна, някои от тях изплуват в ума ми: например размисли за парите, за облеклото, едно есе за сираците, нещо малко по-пространно върху самоубийството, вдъхновено от живота на Жак Риго — не много известен френски дадаист, който на деветнайсет години заявил на всеослушание, че ще живее още десет години, и когато навършил двайсет и девет, удържал на думата си и се застрелял в предварително уречения ден. Започнах да изчитам и материали за живота на Тесла като част от намерението ми да пиша по въпроса за „машините срещу природата“. Един ден, докато се ровех из книгите в антикварния магазин на Четвърто Авеню, попаднах на екземпляр от автобиографията на Тесла „Моите изобретения“, която е била публикувана за пръв път през 1919-а в списание на име „Електроинженерство“. Прибрах се с малкото томче вкъщи и веднага започнах да го чета. След няколко страници попаднах на същото изречение, което преди почти година бях намерил в късметчето си в „Лунен дворец“: „Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето“. Още го носех в портфейла си и наистина бях шокиран, че тези думи принадлежат на Тесла — човекът, който се бе оказал толкова важен за Ефинг. Имах чувството, че това съвпадение е пълно със знамения, но не можех да разбера точно какви. Сякаш чувах, че съдбата ме зове, но понечех ли да се заслушам, оказваше се, че говори на непонятен за мен език. Възможно ли е по онова време някой чирак в китайския ресторант да е четял книгата на Тесла? По всяка вероятност — не, но дори и така да беше, защо именно аз бях изтеглил това късметче с точно това изречение? Не можех да не се разстроя от случката. Сякаш само нещо свише бе в състояние да разнищи заплетения възел от неясноти: странни съзаклятия на материята, предусетени знамения, предчувствие или представа за света, подобна на проповядваната от Чарли Бейкън. Изоставих идеята си да пиша есе за Тесла и започнах да се занимавам с въпроса за съвпаденията, но не стигнах много далеч. Темата още не беше лъжица за моята уста и в крайна сметка се отказах, като си рекох, че просто я оставям за по-нататък. Но, както често се случва, на това „по-нататък“ така и не му дойде времето.