Пол Остър - Лунен дворец

Казах й, че трябва да се махна за известно време и да подредя мислите си и то, защото ми липсваше кураж да й кажа истината. Но Кити разбра. Нямаше нужда от думи, за да знае какво става, и когато ме видя да стягам багажа си още на следващата сутрин, почти готов за тръгване, взе да ме моли да остана с нея, буквално падна на колене пред мен. Лицето й беше сгърчено и обляно в сълзи, но аз стоях като дърво и нищо не беше в състояние да ме спре. Оставих на масата последните си хиляда долара и казах на Кити, че са за нея. Прекрачих прага. Когато излязох на улицата, сълзите вече се стичаха по лицето ми.

Барбър ме настани в апартамента си, където останах до края на пролетта. Отказа ми да поема част от наема, но тъй като финансите ми отново бяха на нула, почти веднага си намерих работа. Спях на дивана в хола и всяка сутрин ставах в шест и половина. Цял ден пренасях мебели нагоре-надолу, защото работех при мой приятел, който се занимаваше с пренос превоз. Ненавиждах тази работа, но тя беше толкова изтощителна, че притъпяваше мислите ми, поне в началото. По-нататък, когато тялото ми свикна с натоварванията, открих, че не съм в състояние да заспя, ако не се напия до вцепенение. Заедно с Барбър седяхме до полунощ и разговаряхме, но след това оставах сам в хола, изправен пред възможността да зяпам в тавана до сутринта или да се напия. Обикновено предварително се въоръжавах с бутилка вино, преди да се наканя да спя.

Барбър се отнасяше много добре с мен — тактично и съчувствено, но аз бях в такова окаяно състояние, че почти не забелязвах присъствието му. Кити продължаваше да бъде единственият действително съществуващ човек за мен и отсъствието й бе така болезнено, така обсебващо, че не можех да мисля за нищо друго. Всяка нощ започваше с една и съща болка, с една и съща бездиханна пулсираща нужда да бъда докосван от нея и още преди да разбера какво става, се разкапвах, всичко, което поддържаше духа и тялото ми, се пръсваше на късчета, избухваше във въздуха. Това беше загуба в най-неочаквания си и абсолютен вид. Тялото на Кити бе станало част от моето и без него просто не бях аз. Чувствах се напълно осакатен.

След като болката отмина, в главата ми взеха да се реят всевъзможни образи. Виждах ръцете на Кити, които се пресягаха към мен, виждах голия й гръб и рамене, извивката на ханша й, гладкия корем, който се надипляше, когато присядаше на ръба на леглото, за да си обуе пликчетата. Беше ми невъзможно да прогоня тези образи. Първо се появяваше само един, ала мигом пораждаше друг, съживяваше съвсем дребни и много интимни подробности от живота ни заедно. Не можех да си помисля за нашето щастие, без да почувствам болка, но въпреки това продължавах да жадувам за тази болка, без да ме е грижа за нещастието, което ми носеше. Всяка нощ си казвах, че ще вдигна телефона и ще й се обадя, и всяка нощ мобилизирах цялата омраза към себе си, която можех да събера, за да се преборя с изкушението. Две седмици се самоизмъчвах по този начин, докато накрая положението стана нетърпимо.

Барбър също изпадна в отчаяние. Той усещаше, че се е случило нещо ужасно, но никой от нас двамата не благоволи да му каже какво. Отначало доброволно влезе в ролята на помирител, като говореше на единия, после отиваше да докладва на другия, но въпреки това сноване напред-назад не успя да постигне никакъв напредък. Всеки път, щом се опиташе да изтръгне тайната от нас, всеки му даваше един и същи отговор: не мога да ти кажа, питай другия. Барбър знаеше, че ние с Кити сме още влюбени, и това, че и двамата проявявахме такава неотстъпчивост, го озадачаваше и обезсърчаваше. Кити иска да се върнеш при нея, казваше ми той, но смята, че никога няма да го направиш. Не мога да се върна, отвръщах му аз. Нищо друго не желая така силно, но няма начин да стане. Като последен и отчаян опит Барбър стигна дотам да ни покани едновременно на вечеря (без да ни казва, че и другият ще присъства), но планът му бе осуетен, когато Кити ме зърнала да влизам в ресторанта. Ако беше завила зад ъгъла само две секунди по-късно, схемата щеше да проработи, но при така стеклите се обстоятелства, успяла да избегне клопката и вместо да се присъедини към нас, просто се обърнала кръгом и се прибрала у дома. Когато на следващата сутрин Барбър я попитал какво е станало, тя му отвърнала, че не вярва в циркаджийски номера. „Ем Ес трябва да предприеме първата крачка — казала тя. — Аз сторих нещо, с което му разбих сърцето, и не мога да го виня, ако няма желание да ме вижда. Той знае, че не съм го направила нарочно, но това не означава, че трябва да ми прости.“