Пол Остър - Лунен дворец

— Той не може да тръгне сам — обади се Кити. — Би било твърде опасно.

— Вярно — казах. — Никой не бива да тръгва сам из тази пустош.

— Най-малкото пък дебелаци — подхвърли Барбър. — Но всичко това са подробности, които може да се обсъдят и по-късно. Важното е, че и двамата смятате, че усилието си струва. Така ли е?

— Може да тръгнем всички заедно — каза Кити. — Ние с Ем Ес ще ти бъдем водачи.

— Разбира се — съгласих се аз и в същия миг си представих как съм се екипирал с кожени бричове и оглеждам хоризонта от височината на породистия си кон. — Ще намерим тази проклета пещера, пък ако ще това да е краят ни.

За да бъда съвсем честен, трябва да призная, че не възприех разговора ни сериозно. Реших, че е едно от онези пиянски хрумвания, които хората обсъждат посред нощ и забравят на сутринта, и макар че тримата продължихме да говорим за „експедицията“ при всяка следваща среща, гледах на това по-скоро като на наша обща шегичка. С удоволствие разглеждахме карти и снимки, обмисляхме маршрути и атмосферни условия, но обсъждането на проекта беше нещо много различно от това да вярваш в него. Юта беше далеч, а шансовете да се организира подобно пътуване — толкова нищожни, че дори Барбър да държеше на него, просто не виждах как ще стане. Скептицизмът ми се усили един неделен следобед през февруари, когато наблюдавах Барбър да изкачва хълмчетата на Беркигър. Той беше така неестествено дебел, толкова тромав и тежък, така лесно се задъхваше, че не можеше да издържи повече от десет минути път, без да спре, за да си поеме дъх. Целият пламнал от усилието, с шумно пъшкане се отпускаше върху първия срещнат пън и оставаше седнал по-дълго, отколкото беше ходил преди това, като огромният му гръден кош отчаяно се бореше за глътка въздух, а потта се стичаше изпод шотландската му шапка, сякаш главата му представляваше топящ се леден блок. Щом меките заоблени хълмове на Масачузетс можеха да го изморят до такава степен, помислих си, тогава какво остава за отвесните каньони на Юта? Не, експедицията е немислима, помислих си, дори и най-малкото физическо упражнение е само блян. Докато я обсъждаме под формата на приятелски разговор — да, може, но ако Барбър наистина реши да върви, ние с Кити просто трябваше да го разубедим.

Именно аз бях най-много против експедицията, но по ирония на съдбата точно аз в крайна сметка потеглих на път с Барбър. Бяха изминали само някакви си осем месеца, откакто обсъждахме въпроса за експедицията, но толкова много неща се случиха междувременно, толкова много чувства бяха смачкани и разбити, че първоначалната ми реакция вече нямаше никакво значение. Заминах, защото нямах избор. Не че исках да ходя, самите обстоятелства ми наложиха това пътуване.

В края на март Кити откри, че е бременна и в началото на юни вече не бяхме заедно. За броени седмици целият ни съвместен живот отиде по дяволите и когато най-накрая разбрах, че стореното зло е непоправимо и нищо не може да се върне назад, усетих се така, сякаш някой ми бе изтръгнал сърцето. Дотогава двамата с Кити живеехме в приказно блаженство и колкото по-дълго продължаваше то, толкова по-малка ни се струваше вероятността нещо да ни раздели. Ако бяхме по-свадливи, ако се карахме и спорехме непрекъснато, ако се замеряхме с чинии, тогава може би кризата щеше да ни свари по-подготвени и щяхме да се справим с нея. Но при тогавашното положение бременността на Кити тупна като гюле в малкото ни спокойно езерце и още преди да успеем да се съвземем от шока, лодката ни вече потъваше, а ние поединично се спасявахме с плуване към брега.

Не ставаше дума за това, че не се обичаме. Дори когато най-накрая се сдърпахме и караниците ни бяха най-невъздържани и сълзливи, никога не сме се отмятали от любовта си, никога не сме отричали фактите, никога не сме се престрували, че чувствата ни вече не са същите. Просто бяхме престанали да говорим на един и същ език. За Кити любовта се свеждаше само и единствено до нас двамата и толкоз. Едно дете нямаше място помежду ни и следователно, каквото и решение да вземем, то трябваше да почива изключително на онова, което ние искаме. Макар и Кити да беше бременната, а не аз, за нея бебето беше някаква абстракция или по-скоро хипотетичен пример за евентуален бъдещ живот, който в никакъв случай, поне засега, не включваше настоящето. Сякаш преди да се появи на бял свят, този живот не съществуваше, не и за нея. Докато според мен бебето оживя още щом Кити ми каза, че го носи в себе си. Макар и голямо колкото палец, то си беше човек, неизбежна действителност. Имах чувството, че уреждането на аборта е равносилно на убийство.