Пол Остър - Лунен дворец

— Какво крещеше?

— Ужасни неща. Неща, от които и досега ми призлява.

— Кажи ми, лельо!

— „Той се опитва да ме убие — така викаше. — Иска да ме убие. Не бива да го пускаме да излезе.“

— Имайки предвид мен, така ли?

— Да, имайки предвид бебето. Само не ме питай откъде знаеше, че ще е момче, но факт е, че го знаеше. Времето й наближаваше, а докторът все още никакъв го нямаше. Двете с Моли се опитахме да я накараме поне да легне, за да сложим краката й на леглото както трябва, но тя никак не ни съдействаше. „Разтвори си краката! — викахме й двете, — това ще облекчи болката.“ Но Елизабет не искаше и да чуе. Един Господ знае откъде се взе тая сила у нея. Непрекъснато се отскубваше от нас и се втурваше към вратата и не спираше да повтаря тези ужасни неща отново и отново. „Той се опитва да ме убие. Не бива да го пускаме навън.“ Най-накрая успяхме да й надвием и я проснахме на леглото. По-точно Моли го направи, аз само й помагах — тая Моли Шарп беше силна като вол. След като я повалихме обаче, отказа да си разтвори краката. „Няма да го пусна да излезе — само това крещеше, — преди да съм го задушила вътре. Момче-чудовище, момче — чудовище е той. Няма да го пусна, преди да го убия.“ И двете са хванахме да й разтваряме краката, но Елизабет се извърташе на една страна, мяташе се, тръшкаше се, докато най-накрая Моли я зашлеви през лицето — пляс, пляс, пляс, колкото сила имаше и това толкова разсърди Елизабет, че тя се разрева като дете, продължи да пищи, разбира се, лицето й пламна, крещеше, пищеше, ревеше, че чак мъртвите щеше да събуди.

— Боже Господи!

— През живота си не съм виждала нищо по-страшно от това. Затова не исках да ти казвам.

— Но все пак съм успял да изляза, нали?

— Ти беше най-голямото, най-силното бебе, което се е раждало на този свят. Пет килограма, така каза докторът. Гигант. Ако не беше толкова голям, Сол, никога нямаше да се появиш на бял свят. Никога, не забравяй това! Спасиха те твоите килограми, само благодарение на тях си жив.

— А мама?

— Най-накрая пристигна и докторът — доктор Боулес, онзи дето умря в автомобилна катастрофа преди шест-седем години — и удари на Елизабет някаква инжекция, която я приспа. Събуди се чак на следващия ден, а дотогава беше забравила всичко. И не само предишната нощ, а и всичко останало — живота си, нещата, които й се бяха случили през изминалите двайсет години. Когато двете с Моли й донесохме бебето, нейният син, тя реши, че това е малкото й братче. Толкова страшно беше, Сол. Тя отново се бе превърнала в малко момиченце и въобще не знаеше коя е.

Барбър понечил да й зададе нов въпрос, но точно в този миг големият стенен часовник иззвънял. Леля Клара килнала глава на една страна и напрегнато се заслушала, като отброявала часовете на пръсти. Когато часовникът млъкнал, тя била преброила до дванайсет, след което лицето й веднага добило нетърпеливо умолително изражение.

— Май стана време за обяд — обявила тя. — Не е учтиво да караме Хати да ни чака.

— Обед ли е вече?

— Боя се, че да — отвърнала тя и станала от стола си. — Време е да се подсилим с малко храна.

— Ти върви, лельо. Идвам след минутка.

Докато наблюдавал как леля му Клара излиза от стаята, Барбър си дал сметка, че това е краят на разговора им. Нещо повече, разбрал, че друг няма да има. Бил изиграл картите си наведнъж и вече не разполагал с къщи, с които да я подкупва, нито пък други трикове, с които да я прилъгва.

Събрал картите от масата, размесил тестето и започнал да си реди пасианс. Соли Сополивеца, пошегувал се наум със собственото си име. Решил да реди пасианса, докато му излезе, затова останал в стаята повече от час. Когато най-накрая се надигнал от стола, обядът бил отдавна приключил, но това не го развълнувало. За пръв път в живота си не бил гладен.

Седяхме в кафенето на хотела му и закусвахме, когато Барбър ми разказа всичко това. Беше неделя сутрин и времето буквално летеше. Изпихме по още една последна чаша кафе и докато се качвахме с асансьора да вземем багажа на Барбър, той довърши разказа си. Леля му Клара умряла през 1943-а, така ми каза. Хати Нюкоум веднага станала новата собственичка на Клиф Хаус и до края на десетилетието живяла там в западащо великолепие, властвайки над цяла сюрия деца и внуци, които изпълнили всички стая на голямата къща. След като и тя умряла през 1951-а, зет й Фред Робинсън продал имението на строителната компания „Кавалкант“ и старата къща била срутена. След година и половина мястото била разделено на двайсет дяла от по половин акър и върху всеки парцел построили двайсет съвършено еднакви къщи на две нива.