Пол Остър - Лунен дворец

Като се връща в Юта с момчето (което междувременно силно се е привързало към него), Джокомин намира всичко променено. Човеците са изчезнали и в пустите им къщи няма никакъв признак на живот. През следващите шест месеца той ги търси къде ли не, но напразно. Най-накрая приема, че сънят му го е подлъгал, и се примирява с факта, че хората му са измрели. С натежало от мъка сърце решава да остане и да се грижи за момчето като за свое собствено дете, като не престава да се надява да стане чудо. Прекръства момчето на Нума (Нов човек) и се опитва да не губи кураж. Така минават седем години. Предава всички научени от Тиха мисъл тайни на осиновеното си дете и след още три години упорита работа успява да постигне и Тринайсетото превъплъщение. Джокомин се превръща в жена, млада и плодовита девойка, която прелъстява шестнайсетгодишния младеж. След девет месеца им се раждат близнаци — момче и момиче — и от тях двамата се възражда рода на Човеците.

След това действието се връща отново в Ню Йорк, където откриваме Кеплер младши отчаяно да търси изгубения си син. Диря подир диря не водят доникъде, но ето че съвсем случайно — в книгата на Барбър всичко става случайно — попада на Джак Луната, полека-лека започва сам да сглобява пъзела и разбира, че синът му е бил отвлечен, защото той е убил баща си. Няма друг избор, освен да тръгне за Юта. Кеплер е вече на четирийсет години и трудностите на прехода през пустинята не са по силите му, но той упорито напредва, ужасен от мисълта, че ще се върне на местопрестъплението, където преди двайсет години е убил баща си, но убеден, че няма избор, защото именно там ще намери сина си. Последната сцена в романа е огряна от пълна луна, зловещо увиснала над земята. Кеплер е вече съвсем близо до селището на Човеците и е решил да пренощува в скалите. Стиснал е пушката си в ръка и стои на пост. На съседните скали обаче — на не повече от петнайсетина метра от него — зърва койот. Неподвижният му силует се откроява на фона на луната. Кеплер се бои от всичко в тази непозната и пуста земя, затова инстинктивно вдига пушката, прицелва се в животното и стреля. Убива койота и се поздравява с точността на изстрела си. Не знае, разбира се, че току-що е убил собствения си син. Преди обаче да успее да се изправи и да тръгне към поваленото животно, три други койота се хвърлят срещу него в мрака, разкъсват го и поглъщат парчетата за броени минути.

Така свършва „Кръвта на Кеплер“ — първият и единствен опит на Барбър за художествено творчество. Като се има предвид възрастта на автора му, не би било честно да го съдим твърде строго. Въпреки всички недостатъци и неправдоподобни измислици, за мен книгата се оказа ценна като психологически документ, защото повече от всяко друго доказателство показва как Барбър е преживявал вътрешната драма на момчешките си години. Той просто отказвал да приеме факта, че баща му е мъртъв (затова измисля така наречените Човеци, които го спасяват); но щом баща му не е мъртъв, тогава няма причина да не се върне при семейството си (затова Кеплер младши забива нож в сърцето на баща си). Очевидно мисълта за това убийство е твърде ужасна и предизвиква отвращение у него. Затова, който е способен да измисли такова нещо, трябва да бъде наказан и точно това се случва с Кеплер младши, чиято съдба е по-зловеща в сравнение с останалите герои на книгата. Цялата история представлява сложен танц на чувството за вина и копнежа. Копнежът се превръща във вина, а после, когато чувството за вина става непоносимо, отново се превръща в копнеж, за да се самоизкупи, да се самоподложи на жестоко и неумолимо правосъдие. Според мен никак не е случайно, че впоследствие научните работи на Барбър са неизменно свързани с безбройните въпроси, които всъщност се появяват в „Кръвта на Кеплер“. Изчезналите заселници на Роуаноук, описанията за бели мъже в плен при индианците, митологията на Американския запад — с тези теми се занимаваше Барбър като историк и независимо колко съвестно и професионално подхождаше към тях, в работата му прозираше личен мотив и тайното убеждение, че всъщност се рови в загадките на собствения си живот.

През пролетта на 1939-а пред Барбър изниква една последна възможност да научи нещо повече за баща си, но и тя не дава никакви резултати. Някъде в средата на май, когато бил предпоследна година в Колумбийския университет и само една седмица след хипотетичната му среща с вуйчо Виктор на Световното изложение, леля Клара му се обадила, за да му съобщи, че майка му е починала в съня си. Взел сутрешния влак за Лонг Айланд и стоически издържал всички свързани с кончината й изпитания — уреждането на погребението, отварянето на завещанието, мъчителните разговори с адвокати и счетоводители. Платил всички сметки в дома, където била прекарала последните шест месеца, подписал необходимите документи и формуляри и през цялото време току изхлипвал сърцераздирателно въпреки желанието си да се сдържа. След погребението се върнал в голямата къща, за да преспи. Помислил си, че по всяка вероятност това е последната нощ, която ще прекара в нея. От цялата рода била останала само леля му Клара, но тя не била в състояние да поддържа смислен разговор. За кой ли път този ден най-търпеливо се постарал да й обясни, че може да остане да живее в къщата, докогато си иска. За кой ли път тя го благословила за добрината, изправила се на пръсти и го целунала по бузата, но се виждало, че цялото й внимание е погълнато от шишето с шери, което криела в собствената си стая. Прислугата, която се състояла от седем души при раждането на Барбър, сега била сведена до един човек — куцата негърка Хати Нюкоум. Тя готвела на леля Клара и от време на време почиствала къщата — поради което всичко наоколо било западнало и почти разрушено. Градината била напълно запусната още когато дядо му умрял през 1934-а и предишните й красиви пъстри цветя и поддържана ливада се превърнали в заплетени почернели храсталаци и избуяла до кръста трева. От таваните в къщата висели паяжини, а при всяко докосване от креслата излизали облаци прах; мишките притичвали панически от стая в стая, а Клара, вечно пияната и вечно ухилена Клара не забелязвала нищо. Това продължило толкова дълго, че дори Барбър престанал да се притеснява. Знаел, че никога няма да събере кураж, за да живее в тази къща и че щом Клара се спомине от същата алкохолна смърт, която бе сполетяла и съпруга й Бинки, ще му е все едно дали покривът се е продънил или не.