Пол Остър - Лунен дворец

— Но какво ще кажат хората? Негърка в Клиф Хаус. Ти знаеш много добре, че в този град негрите са само прислужници и нищо друго.

— Това не променя факта, че тя ти е най-добрата приятелка. А доколкото знам, и единствената. Какво ни интересува тогава какво щели да кажат хората. В този свят няма нищо по-важно от приятелите и затова трябва да сме добри с тях.

Като разбрала, че нейният племенник говори сериозно, леля Клара се разкискала. С думите си той направил на пух и прах цял един начин на мислене и самият факт, че подобно нещо е възможно, я въодушевило.

— Единственото лошо нещо е, че трябва да умра, преди Хати да влезе във владение — рекла тя. — А иначе какво не бих дала да видя с очите си как ще стане собственичка на къщата.

— Ако раят е това, което разправят, ще имаш възможност да го видиш.

— Бога ми, наистина не разбирам защо го правиш.

— Не е нужно да разбираш. Имам си причини, но няма да те занимавам с тях. Първо искам да поговорим за някои неща, след което можеш да смяташ въпросът за уреден.

— Какви неща?

— Стари неща. Неща от миналото.

— За театър „Галилей“ ли?

— Не, не и днес. За други работи си мисля.

— О! — леля Клара млъкнала, леко смутена за момент. — Нали винаги си обичал да ти разправям за Рудолфо. Как ме слагаше в ковчега и ме разрязваше надве. Номерът си го биваше, всъщност беше най-добрият от цялото представление. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Но сега не за това искам да говорим.

— Както предпочиташ. В края на краищата има много отминали дни, особено когато станеш на моята възраст.

— Мислех за баща си.

— О, баща ти. Да, и това беше много отдавна. Точно така. Не колкото някои други неща, но все пак много отдавна.

— Знам, че вие двамата с Бинки се преместихте в къщата чак след неговото изчезване, но дали си спомняш нещо за спасителния отряд, който беше изпратен да го търси.

— Дядо ти уреди всичко заедно с господин как му беше името, забравих.

— Господин Бърн.

— Точно така. Господин Бърн, онзи със сина. Отрядът продължи да ги търси цели шест месеца, но нищо не откриха. Известно време и Бинки беше с тях. Като се върна, не спираше да разправя разни смешни истории. Той беше убеден, че индианците са ги убили.

— Но това са си само негови догадки, нали така?

— Бинки много обичаше да лъже. На нито една негова дума не можеше да се вярва.

— А мама, тя тръгна ли на Запад с другите?

— Майка ти ли? О, не. Елизабет си беше тук през цялото време. Тя едва ли… как да кажа… тя не беше в състояние да пътува.

— Защото е била бременна, нали?

— Да, отчасти и заради това.

— Защо само отчасти?

— Ами не беше много с акъла си. Точно тогава беше малко откачила.

— Още оттогава ли е била луда?

— Елизабет винаги е била, как да ти кажа, на настроения. В един миг се цупи и сърди, в следващия се превива от смях. Говоря ти за преди много години, още когато я видях за първи път. Нервна — така й викахме навремето. Казвахме, че е просто нервна и чувствителна.

— Кога й се влоши състоянието?

— След като баща ти изчезна.

— Бавно ли стана или изведнъж?

— Изведнъж, Сол, съвсем изведнъж. Беше страшна гледка.

— Ти беше там и видя всичко, така ли?

— Със собствените си очи. Абсолютно всичко и никога няма да го забравя.

— Кога се случи?

— Нощта, когато… искам да кажа една нощ… не си спомням точно кога. Една нощ през зимата.

— Коя нощ по-точно, лельо Клара?

— Снежна нощ. Навън беше студено и имаше буря. Спомням си, защото докторът не можеше да пристигне.

— Значи януарска нощ, така ли?

— Може и януари да е било. Нали през януари често вали. Но не си спомням точно кой месец беше.

— Било е единайсети януари, нали? Нощта, в която съм се родил.

— О, Сол, какво си ме заразпитвал. Беше толкова отдавна, че едва ли има някакво значение.

— За мен има значение, лельо. Ти си единствената, която можеш да ми кажеш нещо повече. Разбираш ли? Само ти си останала.

— Няма нужда да ми крещиш. Чувам те много добре, господин Соломон. Няма нужда да ме изнудваш и да ме нагрубяваш.

— Не те изнудвам. Само те питам нещо съвсем простичко.

— На което сам знаеш отговора. Неволно се изпуснах преди миг и ти го казах, за което вече съжалявам.

— Не бива да съжаляваш. Важното е да кажеш истината. Няма нищо по-важно от истината.

— Само дето е толкова… толкова… Не искам да смяташ, че си измислям. Бях в стаята с нея през онази нощ, нали разбираш. Моли Шарп и аз, двете бяхме и чакахме да пристигне доктора, а Елизабет крещеше и се мяташе като риба на сухо. Толкова силно, че къщата щеше да се срути.