Пол Остър - Лунен дворец

На следващата сутрин заварил леля Клара в салона на долния етаж. Било още рано за първата чашка шери (според негласното правило бутилката се отваряла чак след обяда) и Барбър решил, че ако ще говори с нея, сега е моментът. Когато влязъл, тя седяла пред чамовата маса в ъгъла на салона, поклащала малката си като на врабче глава над пасианса и тихо тананикала под носа си не много мелодична песен. „Човекът от летящия трапец“, сетил се той, докато приближавал, след което минал зад гърба й и сложил ръка на рамото й. Под вълнения шал усетил кокалестото й тяло.

— Червено три на черно четири — подсказал й и посочил картите на масата.

Тя зацъкала с език, удивена от собствената си глупост, разместила две купчини, после обърнала останалата в ръката й свободна карта. Червен поп.

— Благодаря ти, Сол — казала. — Днес никак не внимавам. Изпускам ходове, които би трябвало да направя, и мошеничествам, без да е необходимо.

Изкикотила се отривисто с чуруликащ смях и пак затананикала.

Барбър се настанил в стола срещу нея и се замислил откъде да започне. Съмнявал се, че тя има какво да му каже, но нямало с кого друг да поговори. Останал така известно време, загледан в лицето й, сякаш изучавал най-внимателно сложната плетеница от бръчки, спечената бяла пудра върху бузите й и невероятно яркото червило. Жалка и трогателна гледка, помислил си той. Сигурно не й е било лесно. Да се омъжиш в такова семейство, да живееш през всичките тези години с брата на майка му, да нямаш деца. Бинки си беше един олигофрен, добродушен донжуан, който се бе оженил за Клара около 1880-а, само седмица след като я зърнал на сцената на театър „Галилей“ в Провидънс. Тогава асистирала на илюзиониста маестро Рудолфо. Барбър обичал да слуша налудничавите й истории за дните, когато била водевилна актриса, и сега му се струвало малко странно, че именно те двамата са единствените останали живи от целия род. Последният Барбър и последната Уилър. Дриплата, както винаги я наричаше баба му, вятърничавата глупачка, изгубила красотата си още преди трийсет години, и сър Голямата бъчва. Момчето чудо с неговата вечно процъфтяваща закръгленост, дете на една луда и на един дух. Никога преди това не бил чувствал такава нежност към леля си Клара.

— Тази вечер се връщам в Ню Йорк — рекъл.

— За мен няма да се притесняваш — отвърнала му тя, без да вдигне поглед от картите. — Сама се справям отлично. Нали знаеш, че съм свикнала.

— Връщам се довечера — повторил той — и повече кракът ми няма да стъпи в тази къща.

Леля Клара поставила една червена шестица върху черна седмица, плъзнала поглед върху целия пасианс, за да види къде да подреди черната дама, въздъхнала отчаяно и погледнала Барбър:

— О, Сол, недей да драматизираш нещата.

— Нищо не драматизирам. Искам само да ти кажа, че по всяка вероятност това е нашата последна среща.

Леля Клара продължавала да не разбира нищо.

— Знам, че е ужасно да изгубиш майка си — рекла. — Но не го взимай толкова навътре. Истината е, че Елизабет се отърва. Животът й беше едно мъчение, а сега вече се е успокоила.

Леля Клара млъкнала за миг, търсейки точната дума.

— Недей да вършиш глупости, Сол.

— Не става въпрос за мен, лельо, а за къщата. Тук повече няма да се върна.

— Но сега тя е изцяло твоя. Ти си собственикът. Всичко в нея е твое.

— Това още не означава, че трябва да я задържа. Когато пожелая, мога да се отърва от нея.

— Но, Соли… нали вчера каза, че няма да я продаваш. Обеща.

— Няма да я продавам. Но нищо не може да ме спре да се отърва от нея, нали така?

— То е едно и също. Ще дойде друг собственик и ще трябва да отида в някой претъпкан със старци дом.

— Не и ако ти предоставя къщата. Тогава ще си останеш тук.

— Стига си говорил глупости. Ако продължаваш така, ще получа удар.

— Прехвърлянето може лесно да се уреди. Още сега ще извикам адвоката и ще му наредя да го направи.

— Но, Соли…

— По всяка вероятност ще взема някои от картините, но всичко останало ще си остане, както си е.

— Не е редно. Не знам защо, но не бива да говориш така.

— От теб се иска само едно — казал той, без да обръща внимание на забележката й. — Искам да направиш истинско завещание и в него да оставиш къщата на Хати Нюкоум.

— На нашата Хати Нюкоум?

— Да, на нашата Хати Нюкоум.

— Но, Сол, смяташ ли, че това е редно? Искам да кажа Хати… Хати, нали знаеш, Хати е…

— … е какво, лельо?

— Ами, негърка. Хати е чернокожа.

— Ако Хати няма нищо против, не виждам защо ти трябва да се притесняваш.