Пол Остър - Лунен дворец

— Ако знаеше предварително, че това ще се случи — попитах го, — би ли подарил къщата?

— Без никакво колебание — отговори той, запали угасналата си пура, всмука и изпусна дима във въздуха. — Никога не съм се двоумял и за миг. Рядко ни се удава шанс за такъв екстравагантен прахоснически жест и се радвам, че не изпуснах предоставената ми възможност. Като се замисля, това, че дадох къщата на Хати Нюкоум, беше може би най-хубавото нещо, което съм извършил на този свят.

Вече стояхме пред хотела в очакване на портиера да извика такси. Когато дойде време да се сбогуваме, Барбър ненадейно се просълзи. Реших, че просто реагира със закъснение на ситуацията, че въпросният уикенд го е разчувствал, но разбира се, не знаех какво му е било през цялото това време и дори не можех да си представя. Всъщност той се сбогуваше със сина си, докато аз само казвах „довиждане“ на един нов приятел, на човек, когото бях срещнал преди два дни. Таксито вече беше пред него, апаратът отмерваше времето на престоя с бясно щракане, докато портиерът слагаше сака му в багажника. Барбър понечи да ме прегърне за сбогом, но в последния миг като че премисли и само хвана раменете ми и здраво ги стисна.

— Ти си първият човек, на когото разказвам тези истории — рече. — Благодаря ти, че има търпението да ме изслушаш. Чувствам… как да се изразя… чувствам, че между нас съществува връзка.

— Никога няма да забравя този уикенд — отвърнах.

— Точно така. И аз никога няма да го забравя. Уикендът на всички уикенди!

След това Барбър напъха огромното си туловище в таксито, вдигна палец за успех от задната седалка и се изгуби в оживения трафик. В този миг не предполагах, че ще го видя отново. Бяхме свършили каквото трябваше, поровихме се из неизвестното минало и като че това беше краят. И когато ръкописът на „Кръвта на Кеплер“ пристигна по пощата още на следващата седмица, не го възприех като продължение на започнатото, а като негово заключение — един последен жест, който слага точка на срещата ни. Барбър беше обещал да ми го изпрати и аз реших, че от любезност просто е удържал на думата си. На следващия ден му написах писмо, за да му благодаря, и отново му казах колко доволен съм останал от запознанството ни. След това всичко между нас прекъсна, очевидно завинаги.

Моят рай в Китайския квартал продължи. Кити танцуваше и учеше, аз пишех и се разхождах. Дойде денят на Колумб, после Денят на благодарността, после Коледа и Нова година. Една сутрин през януари телефонът иззвъня. Беше Барбър. Попитах го откъде се обажда и той каза, че от Ню Йорк. Долових вълнение и щастие в гласа му.

— Ако разполагаш с малко време — казах, — може пак да се видим.

— Да, много се надявам на това. Но не е нужно да променяш плановете си заради мен. Възнамерявам да остана тук известно време.

— Във вашия колеж май дават дълги ваканции.

— Всъщност отново съм в отпуск, този път чак до септември. Междувременно реших да опитам как ще ми понесе животът в Ню Йорк. Наех апартамент на Десета улица — пряката между Пето и Шесто авеню.

— Кварталът е прекрасен. Често се разхождам там.

— Уютен и очарователен, както твърди рекламата на агенцията за недвижими имоти. Настаних се снощи и засега съм много доволен. Двамата с Кити трябва да ми дойдете на гости.

— С удоволствие. Само кажи кога и пристигаме.

— Чудесно! Ще се обадя в края на седмицата, щом се наредя окончателно. Има нещо, което трябва да обсъдя с вас, затова ви искам с подострени умове.

— Нямаме много за острене, но с каквото разполагаме — твое е.

След три-четири дни двамата с Кити отидохме на вечеря у Барбър, след което взехме да се виждаме често. Барбър сам започна това приятелство, ухажваше ни сякаш имаше някакъв скрит замисъл, за който никой от нас не подозираше. Канеше ни на ресторант, на кино, на концерти, на излети в неделя и тъй като целият преливаше от доброжелателство и любов към нас, не можехме да му откажем. Носеше неизменните си причудливи шапки, сипеше шеги наляво и надясно, без да се притеснява от раздвижването, което предизвикваше появата му на публични места. Барбър просто ни взе под крилото си, сякаш искаше да ни осинови. Но тъй като и двамата с Кити бяхме сираци, май нямахме нищо против новосъздаденото положение.

Още първата вечер, щом се видяхме, Барбър ни съобщи, че въпросът с наследството на Ефинг е вече уреден. Придобил доста пари, така каза, и за пръв път в живота си не трябвало да разчита само на едната заплата. Ако нещата се развият така благоприятно, както се очаквало, сигурно нямало да се върне към преподаването поне две-три години.