Пол Остър - Лунен дворец

Иначе всички разумни доводи бяха на страната на Кити. Знаех го, но от това не ми ставаше по-леко. Затварях очи и упорито отказвах да приема фактите, все повече и повече шокиран от собствената си непримиримост, макар и напълно безсилен да променя нещата. Кити твърдеше, че все още е твърде млада, за да бъде майка, и аз я разбирах, но въпреки това не можех да отстъпя от собственото си становище. Нашите майки, давах ги за пример аз, не са били по-възрастни, отколкото сме ние сега. По този начин упорито впрягах в колата две съвършено различни ситуации, което още повече влошаваше спора и ни отвеждаше в задънената улица на неразрешимия проблем. Това с нищо не е попречило на майките ни, отвръщаше Кити, докато аз как да продължа да танцувам и да отглеждам бебе едновременно? Отговарях й самодоволно и нафукано, че аз ще гледам бебето. Невъзможно, сопваше се тя, не можеш да лишиш едно бебе от майка му. Отглеждането на дете е огромна отговорност и на тази работа трябва да се гледа сериозно. Тя много искала един ден да имаме деца, но сега моментът не бил подходящ и тя не била още готова за това. Но моментът сам е дошъл, настоявах аз. Независимо дали ти се харесва или не, ние вече сме направили бебето и сега трябва да постъпим, както са постъпили и нашите майки. При тези думи, отчаяна от моето твърдоглавие, Кити неизменно се разплакваше.

Разстройвах се от тези сълзи, но те не можеха да ме накарат да отстъпя. Гледах Кити и си казвах, че трябва да се примиря, да я прегърна и да я оставя да бъде нейното, но колкото повече се опитвах да разнежа сърцето си, толкова по-неумолим ставах. Исках да бъда баща и след като възможността беше толкова близо до мен, мисълта да я изгубя ме вбесяваше. Виждах в бебето възможност да поправя злото на собственото си самотно детство, да бъда част от семейство, да принадлежа към нещо, което не се свежда единствено до мен самия. Това желание бе съвсем ново за мен и ме обсебваше с неистова страст, заливаше ме с огромни, нечленоразделни изблици на отчаяние. Ако собствената ми майка беше проявила такова благоразумие, изкрещях веднъж на Кити, тогава аз никога нямаше да се появя на този свят. След което спрях, колкото да си поема дъх, но не й дадох възможност да отговори, а продължих: „Ако убиеш нашето бебе, все едно убиваш мен!“

Времето не работеше в наша полза. Имахме на разположение само няколко седмици, в които да вземем решение, и с всеки изминал ден напрежението растеше. Друга тема на разговор не съществуваше, обсъждахме само това, спорехме по цели нощи и виждахме как щастието ни се разтваря в океан от думи, от изтощителни обвинения в измяна. През цялото това време нито един от нас не отстъпи и на йота от първоначалните си позиции. Кити беше бременната и значи аз трябваше да я убеждавам, а не обратното. Когато най-накрая разбрах, че работата е безнадеждна, казах й да прави, каквото ще. Нямах никакво намерение да я наказвам за решението й, дори побързах да добавя, че ще платя аборта.

По онова време законите бяха по-различни и за да се направи аборт, някой лекар трябваше да удостовери, че раждането представлява заплаха за живота на майката. В щата Ню Йорк тълкуването на въпросния закон беше доста разтегливо и включваше „опасност за психическото здраве“ (което трябваше да означава, че има вероятност майката да се самоубие, ако роди), поради което психиатърът също можеше да свърши работа. Тъй като Кити беше в цветущо физическо здраве и тъй като аз нямаше да й позволя нелегален аборт, единственият шанс беше да убеди някой психиатър да й направи тази услуга. В крайна сметка намери такъв, ала услугата струваше доста пари. Тази сума, заедно със сметката от болницата „Свети Лука“ за самия аборт, стигна няколко хиляди долара, и то за какво — за да убия собственото си дете. Отново останах без пари и докато стоях край леглото на Кити в болницата и гледах изпитото й, измъчено лице, изведнъж усетих, че всичко свърши, че някой ми е отнел живота.

На следващата сутрин заедно се върнахме в Китайския квартал, но нещата вече не бяха както преди. И двамата си казвахме, че ще успеем да забравим случилото се, но още при първия опит да се върнем към предишния си начин на живот, открихме, че него го няма, беше отлетял безвъзвратно. След изтощителните седмици на разговори и скандали, сега и двамата потънахме в дълбоко мълчание, не смеехме да се погледнем в очите. Абортът се оказа по-труден, отколкото си мислеше Кити, и макар да продължаваше да твърди, че е постъпила правилно, не можеше да не усеща, че е сбъркала. Потисната и съсипана от преживяното изпитание, тя ходеше мрачна, като че ли е в траур. Знаех, че трябва да я утеша, но нямах сили да преодолея собственото си огорчение. Докато стоях и я гледах как страда, в един момент си дадох сметка, че нейното страдание ми доставя удоволствие, защото исках да си плати за стореното. Щом осъзнах това, видях цялата грозотия и жестокост, които бях натрупал в себе си, и това ме ужаси. Не можех да продължавам по този начин. Не можех да понасям мисълта, че не съм онова, което бях. Щом вдигнех очи към Кити, виждах само собствената си презряна слабост и отражението на чудовището, в което се бях превърнал.