Пол Остър - Лунен дворец

— Ще пътуваме накъде? Нямаме никаква представа откъде да тръгнем.

— Разбира се, че имаме. Не казвам, че ще намерим, каквото търсим, но знаем мястото в общи линии. Югоизточна Юта, започваме от град Блъф. Какво толкова ще ни стане, ако опитаме?

Този разговор продължи още няколко часа и полека-лека Барбър сломи съпротивата ми. На всеки мой довод той излизаше с контрадовод; срещу всяко нещо в наш ущърб изтъкваше две-три в наша полза. Не знам как го правеше, но накрая се почувствах щастлив, задето съм отстъпил. Може би ми допадна това, че начинанието ни нямаше никакви изгледи за успех. Ако смятах, че съществува и най-малка възможност да открием пещерата, сигурно нямаше да се съглася, но самата идея за едно безсмислено търсене, за едно обречено на провал пътуване пасваше на настроението ми в момента. Значи ще търсим, но няма да намерим. Само осъществяването на идеята ще бъде важно за нас, след което ще си останем единствено с безсмислието на собствените си амбиции. Метафората ми стигаше — точно този скок в пустото, за който винаги съм мечтал. Раздрусахме си ръцете с Барбър и аз му казах, че може да разчита на мен.

През следващите две седмици усъвършенствахме плана си. Вместо да потеглим направо към целта, решихме да започнем с едно сантиментално отклонение, като първо спрем в Чикаго и след това се отправим на север към Минесота, а после и Юта. Това означаваше около хиляда мили в повече, но това, разбира се, не беше никакъв проблем. Нямахме бърза работа и когато казах на Барбър, че държа да посетя гробището, в което лежат майка ми и вуйчо ми, той не възрази. И без това ще ходим до Чикаго, подсети се той, защо да не кривнем още малко и да отскочим до Нортфийлд за ден-два? Имал да урежда някои дреболии, а между другото щял да ми покаже и колекцията от картини и рисунки на баща си, която пазел на тавана в къщата си. Не му споменах, че никога не съм искал да ги виждам. В духа на предстоящата експедиция казвах „да“ на всичко.

След три дни Барбър купи кола с климатик от един човек в Куинс. Беше червен понтиак „Бонвил“, модел 1965, който до този момент беше навъртял само четирийсет и седем хиляди мили. Барбър веднага се влюби в това лъскаво и високоскоростно произведение на техниката и дори не се пазари за цената. „Как ти се струва? — повтаряше ми непрекъснато, докато я оглеждахме. — Прилича на царска каляска, нали?“ — Трябваше да сменим гърнето и гумите, карбураторът се нуждаеше от преглед, а отзад багажникът беше леко чукнат, но Барбър беше вече решил и аз не виждах смисъл да го разубеждавам. Въпреки малките дефекти колата наистина представляваше елегантна машина, както се изрази той, пък и аз смятах, че с нищо не отстъпва на всяка друга. Направихме една пробна обиколка и докато кръстосвахме улиците на Флъшинг, Барбър взе разпалено да разправя за въстанието на Понтиак срещу лорд Амхърст. Не бива да забравяме, каза, че тази кола е кръстена на велик индиански вожд. Това ще придаде ново измерение на пътешествието ни. Отивайки с нея на запад, все едно отдаваме заслужена почит на падналите в бой, на смелите воини, въстанали в защита на земята, която сме им откраднали.

Купихме си пътеводители, слънчеви очила, раници, манерки, бинокли, спални чували и една палатка. След като хамалувах още седмица и половина при моя приятел Стан, успях да се оттегля с чиста съвест, защото в града се появи един негов братовчед и веднага се съгласи да дойде да работи на моето място през лятото. Двамата с Барбър излязохме на прощална вечеря в Ню Йорк (сандвичи с говеждо в „Стейдж Дели“), след което се върнахме в апартамента към девет, защото възнамерявахме да си легнем в прилично време и на следващата сутрин да потеглим рано. Беше в началото на юли 1971 г. Бях на двайсет и четири години и имах чувството, че животът ми е в задънена улица. Докато лежах на канапето в мрака, чух, че Барбър отиде на пръсти в кухнята и оттам се обади на Кити. Не успях да доловя всичко, което каза, но очевидно я осведоми за предстоящото ни пътуване. „Няма нищо сигурно — прошепна, — но може да му подейства добре. Като се върнем, току-виж дотърчал да те види.“ Ясно кого имаше предвид. След като Барбър се прибра в стаята си, аз светнах лампата и отворих една бутилка вино, но алкохолът вече не ми действаше. На следващата сутрин, когато Барбър дойде да ме събуди в шест часа, бях спал не повече от двайсет-трийсет минути.

Седем без петнайсет вече бяхме на път. Шофираше Барбър, а аз седях до него и пиех черно кафе от термоса. През първите два часа не бях на себе си, но щом излязохме сред природата на Пенсилвания, започнах бавно да излизам от вцепенението. От този момент до пристигането си в Чикаго, не спряхме да говорим, като се сменяхме на кормилото, прекосявайки Западна Пенсилвания, Охайо и Индиана. Ако съм забравил почти всичко от онова, което си говорехме, то е защото сменяхме темите по-бързо, отколкото пейзажът изчезваше зад нас. Спомням си, че първо подхванахме колите и как те са променили Америка, после се прехвърлихме на Ефинг, после на Тесла и неговата кула на Лонг Айланд. Още чувам как Барбър се прокашля, когато напуснахме Охайо и навлязохме в Индиана, и започна поредната си лекция за духа на Текумзе, но колкото и да се напрягам, не мога да си спомня и едно изречение от речта му. По-късно, по залез-слънце, почти цял час си изброявахме любимите неща във всички сфери на живота, за които успяхме да се сетим: любимите романи, любимите храни, любимите футболисти. Май покрихме повече от сто категории, пълен списък на личните предпочитания. Аз харесвах Роберто Клементе, Барбър — Ал Калин. Аз — „Дон кихот“, Барбър — „Том Джоунс“. И двамата предпочитахме Шуберт пред Шуман, но Барбър си падаше и по Брамс, докато аз не. Според него Купрен беше скучен, докато аз не можех да се наслушам на „Загадъчните барикади“. Според него — Толстой, според мен — Достоевски. Той отсече: „Студеният дом“, аз — „Нашият общ приятел“. От всички известни на човека плодове и двамата най-много харесвахме миризмата на лимони.