Пол Остър - Лунен дворец

Настанихме се в един мотел в покрайнините на Чикаго. На следващата сутрин, след като приключихме със закуската, потеглихме напосоки, докато открихме цветарски магазин. Купих два съвършено еднакви букета за майка ми и за вуйчо Виктор. Барбър седеше някак странно притихнал в колата, но го отдадох на умората от предишния ден и нищо не попитах. Доста трудно намерихме гробището „Уестлон“ (няколко погрешни завоя и дълго отклонение, което ни отведе в обратната посока), а когато най-накрая прекрачихме железните му порти, беше станало почти единайсет. Полутахме се още двайсетина минути, докато открием гробовете, а когато излязохме от колата и се озовахме в страшната жега на палещите слънчеви лъчи, никой не продума. Четирима души довършваха копаенето на гроб на няколко парцела от нашите два и ние мълчаливо останахме до колата още минута-две, загледани в гробарите, които товареха лопатите си в зелен пикап. Изчакахме ги да приключат, сякаш присъствието им щеше да ни попречи. Разбрахме се без думи, че трябва да сме сам-самички, за да свършим работата, за която сме дошли.

След това чакане обаче, събитията се развиха светкавично. Прекосихме алеята и когато видях имената на майка ми и вуйчо ми, изписани върху малките каменни плочи, очите ми се напълниха със сълзи. Не очаквах толкова силна реакция, но като си помислих, че и двамата сега лежат под краката ми, целият се разтреперих. Така изминаха няколко минути, а пред мен се мержелееха само размити силуети и отделни жестове, които изплуваха от мъглата на спомена. Виждах надгробните плочи, а от време на време и себе си как пълзя на четири крака и скубя плевелите от тревата върху гробовете. Барбър обаче го нямаше, като че беше извън полезрението ми. Бил съм значи прекалено разстроен, за да го забележа. В този интервал от няколко минути просто съм изпаднал в несвяст, а междувременно случката, така да се каже, бе започнала без мен. Когато се включих, действието беше така напреднало, че всичко се оказа извън контрол.

Така или иначе отново се озовах до Барбър. Двамата един до друг пред гроба на майка ми. Когато обърнах глава към него, видях, че по страните му се стичат сълзи. Барбър хлипаше. Като чух задавените му ридания, си дадох сметка, че продължават от известно време. Изглежда съм казал нещо в този момент, нещо от рода на какво се е случило, защо плачеш — не мога да си спомня точно. Все едно, Барбър не ме чуваше. Той гледаше втренчено гроба на майка ми и плачеше неутешимо под необятното синьо небе, сякаш беше останал сам-самичък във вселената.

— Емили… — промълви най-накрая. — Скъпа, Емили… Какво направи… Ако не беше избягала… Ако ме беше оставила да те обичам… Скъпа, единствена моя Емили… Такава загуба, такава ужасна загуба…

Думите излизаха от устата му на пресекулки, сякаш не можеше да си поеме дъх, и се разбиваха на задавени срички при първия досег с въздуха. Слушах го, сякаш ми говореше пръстта, сякаш чувах мъртвите под земята. Барбър беше обичал майка ми. И от този единствен неоспорим факт всичко се раздвижи, разклати се, олюля се — целият свят взе да се пренарежда пред смаяния ми поглед. Той не ми го каза направо, но аз веднага разбрах. Досетих се кой е, мигом всичко научих.

През първите миг-два усетих гняв, в мен се надигна демонична погнуса и отвращение.

— Какви ги приказваш? — попитах, но когато Барбър дори не ме погледна, аз го блъснах с двете си ръце и злобно заудрях масивното му дясно рамо. — За какво говориш? — повторих. — Кажи нещо, тлъстак такъв! Кажи нещо или ще ти смачкам мутрата.

Тогава Барбър се обърна към мен, но единственото, което успя да направи, бе тъжно да поклати глава, сякаш се опитваше да ми каже колко безсмислени са думите.

— Боже Господи, Марко, защо трябваше да ме водиш тук? — промълви най-сетне. — Не знаеше ли, че така ще стане?

— Да знам ли! — изкрещях в лицето му. — Откъде да знам, по дяволите! Никога нищо не си ми казвал, лъжецо! Измами ме, а сега очакваш да те съжалявам. А за мен, какво ще кажеш за мен? Кажи де, гаден хипопотам!

Изливах гнева си като обезумял, крещях с все сила, огласяйки нажежения летен въздух. След миг Барбър се олюля, заотстъпва пред моята агресия, сякаш повече не издържаше. Продължаваше да плаче и докато вървеше, беше скрил лице в шепите си. Залъкатуши между гробовете, сляп за всичко наоколо, влачеше се като ранено животно, виеше и стенеше неутешимо, докато аз крещях неистово зад гърба му. Слънцето беше в зенита си и цялото гробище трептеше със странен пулсиращ ослепителен блясък, светлината беше толкова силна, че изглеждаше нереална. Видях как Барбър направи още няколко стъпки, а когато стигна до ръба на прясно изкопания гроб, изгуби равновесие. Изглежда се бе спънал в камък или дупка, ала ненадейно краката му поддадоха и той се сгромоляса. Всичко стана за миг. Стрелна ръце нагоре във въздуха, размаха ги безпомощно като криле, ала нямаше за какво да се улови. Както си стоеше, изведнъж полетя надолу в гроба. Още преди да успея да се затичам към него, чух как тялото му се стовари със страшен грохот.