Пол Остър - Лунен дворец

Нищо друго не помогна, наложи се да дойде кран, за да го извади оттам. Когато изтичах да погледна в дупката, не бях сигурен дали е жив или мъртъв, но тъй като по стените на гроба нямаше нищо, за което да се хвана, реших, че е твърде рисковано да се спускам. Лежеше по гръб със затворени очи, съвършено неподвижен. Опасявах се, че ако се опитам да скоча вътре, може да падна върху него, затова се метнах на колата и отидох до входа, за да помоля пазача да извика помощ. Спасителният отряд пристигна след десет минути, но скоро и те се изправиха пред същия проблем, който възпря и мен. След известно колебание и шушукане сключихме ръце и успяхме да спуснем един от санитарите в гроба. Той каза, че Барбър е жив, но добрата вест се изчерпваше с това. Сътресение на мозъка, постави диагнозата той, а може би и счупен череп. След кратка пауза добави:

— Май и гръбначният стълб е счупен. Трябва да го измъкнем много внимателно.

Беше станало шест, когато най-накрая вкараха Барбър в спешното отделение на окръжната болница „Кук“. Той продължаваше да е в безсъзнание и през следващите четири дни не даде никакви признаци на живот. Докторите оперираха гръбначния стълб, сложиха го на екстензия и ми казаха да стискам палци. Не мръднах от болницата два дни, но когато стана ясно, че възстановяването ще трае дълго, използвах кредитната карта на Барбър, за да се настаня в един мотел наблизо с гръмкото име „Скалата на рая“. Отвратително евтино място със зацапани зеленикави стени и дюшек на буци, но аз го използвах единствено за спане. Щом Барбър излезе от кома, прекарвах по осемнайсет-деветнайсет часа на ден в болницата и през следващите два месеца в това се състоеше целият ми живот. Не правех нищо друго, освен да седя край него. И така, докато умре.

През първия месец не личеше, че положението е чак толкова лошо. Целият гипсиран, увиснал във въздуха посредством система от скрипци, Барбър се поклащаше, сякаш се присмиваше на физическите закони. Беше обездвижен до такава степен, че не можеше да извърне глава, не можеше да се храни, освен чрез тръбички, които влизаха в гърлото му; но въпреки това състоянието му се подобряваше и изгледите бяха оптимистични. Сподели с мен, че най-много се радва, задето истината най-накрая излязла на бял свят. Ако лежането в гипсово корито в продължение на няколко месеца е цената, според него си струвало.

— Кокалите ми са изпотрошени — каза ми един следобед, — но сърцето ми е цяло.

Именно тогава ми разказа историята си и тъй като не можеше да върши нищо друго, освен да говори, описа ми живота си най-изчерпателно, без да изпусне нито една случка. Научих всички подробности за връзката му с майка ми, изслушах тъжната сага за пребиваването му в Кливланд, историята за последвалите пътувания във вътрешността на страната. Едва ли е нужно да споменавам, че гневът ми срещу него отдавна се беше изпарил. Само че, макар доказателствата да не оставяха много място за съмнение, аз все още не можех да го възприема като мой баща. Да, беше ясно, че Барбър е спал с майка ми през една нощ на 1946-а; нямаше съмнение, че съм се родил девет месеца след това, но как можех да бъда сигурен, че Барбър е бил единственият мъж, с когото е спала? Не изглеждаше много вероятно, но все пак беше възможно да се е виждала и с други мъже по същото време. Ако е било така, нищо чудно да е забременяла от някой от другите. Това беше единствената ми теоретична защита и затова се бях вкопчил в нея. Докато хранех подобен скептицизъм, не бях длъжен да признавам нищо. Това беше доста неочаквана реакция от моя страна, но сега, като мислено се връщам назад, тя не ми се струва толкова странна. Двайсет и четири години бях живял с един въпрос, на който нямаше отговор. Полека-лека свикнах с тази загадка и тя се превърна в основен факт на моята биография. Произходът ми беше мистериозен и смятах, че никога няма да узная нищо повече за него. Това беше най-същественото нещо, което ме определяше като личност. Бях на „ти“ с тази неяснота, държах на нея като на източник на познание и самоуважение, доверявах й се като на онтологическа необходимост. Независимо колко силно съм копнял да открия баща си, винаги съм смятал, че това е невъзможно. Сега, когато го открих, вътрешният разрив беше така мощен, че първата ми реакция беше да го отрека. Не Барбър бе причина за отричането — той беше най-добрият ми приятел и аз го обичах. Ако можех да си избирам баща, бих избрал него. И въпреки това не можех да преглътна факта. Ударът беше толкова силен, че не знаех как да го поема.