Пол Остър - Лунен дворец

На погребението бяхме само ние двамата с равина. Отначало мислех да уведомя колежа „Магнус“ за смъртта на Барбър, като смятах, че някои от колегите му може да пожелаят да дойдат на погребението, но после се отказах. Нямах никакво желание да прекарвам деня с непознати, не ми се говореше с никого. Помолих равина да не произнася възпоменателно слово на английски и той веднага се съгласи, като ограничи службата до повтаряне на традиционните еврейски молитви. Моят еврейски обаче се беше изпарил отдавна и много се зарадвах, че не разбирам нито дума, защото така можех да остана насаме със собствените мисли, за което всъщност копнеех. Равинът реши, че съм луд и през цялото време, докато бяхме заедно, стоеше колкото е възможно по-далеч от мен. Дожаля ми за него, но не чак толкова, че да направя нещо по въпроса. В края на краищата май не обменихме повече от пет-шест думи. Когато изпитанието мина и лимузината спря пред дома му, той подаде ръка, здрависа се за сбогом и леко докосна кокалчетата на лявата ми ръка. Жест на утешение, който сигурно бе така привичен за него, както и да се подпише. По всяка вероятност го правеше несъзнателно.

— Много си разстроен, младежо — каза ми. — Един съвет от мен, отиди на лекар.

Казах на шофьора да ме остави пред мотела ми. Нямах никакво намерение да прекарвам нощта там, затова на бърза ръка си събрах багажа. Стегнах го за десет минути. Затворих сака, седнах на леглото за малко и огледах стаята. Ако в ада има някакви удобства, казах си, те сигурно приличат на тази мотелска стая. Без никаква причина — искам да кажа без никаква причина, за която да си давам сметка — свих ръката си в юмрук, изправих се и ударих стената с все сила. Тънкият талашит поддаде без съпротива, пропука се с глух трясък, проби се и юмрукът ми цъфна от другата страна. Почудих се дали пък и мебелите не са толкова паянтови и взех един стол, за да го изпробвам. Ударих го в писалището и ужасно се зарадвах, когато стана на трески. За да довърша експеримента, грабнах в дясната си ръка единия крак на счупения стол и методично продължих делото си, рушейки всеки един от предметите в стаята: лампи, огледала, телевизор, каквото ми паднеше. Само за няколко минути всичко стана на трески, а аз се почувствах превъзходно, сякаш най-накрая бях извършил нещо смислено, нещо наистина достойно за случая. Не останах дълго да се възхищавам на делото си. Още задъхан, взех сака си, изтичах навън и потеглих с червения понтиак.

Карах дванайсет часа, без да спирам. Когато влязох в Айова, започна да се стъмва и полека-лека целият свят се превърна в безбрежие от звезди. Бях като хипнотизиран от самотата си и решен да не спирам, докато мога да държа очите си отворени. Взирах се в бялата линия на пътя, сякаш тя беше последното нещо, което ме свързваше с този свят. Някъде в Небраска най-накрая влязох в един мотел и заспах. Смътно си спомням, че чувах шумната глъчка на пеещите в мрака щурци, тъпите удари, с които нощните пеперуди се блъскаха в мрежата на прозореца, и лая на куче някъде в далечните краища на нощта.

На сутринта разбрах, че по случайност съм хванал правилния път. Без да се замислям, продължих на запад и след като вече знаех накъде пътувам, изведнъж се успокоих, умът ми охладня. Реших, че първо ще довърша онова, което бяхме започнали с Барбър, и мисълта, че по-скоро вървя към някаква цел, вместо да бягам от нея, ми даде кураж да си призная, че всъщност никак не искам да умра.

Не смятах, че е възможно да намеря пещерата (за мен това беше предрешен въпрос), но и търсенето само по себе си ми стигаше, защото отменяше всички предшестващи го действия. Разполагах с повече от тринайсет хиляди долара, а това означаваше, че нищо не е в състояние да ме задържи — можех да продължавам до изчерпването на всяка друга възможност. Стигнах до края на плоската като тепсия равнина, пренощувах в Денвър, след което потеглих към Меса Верде. Там останах три-четири дни, катерих се по огромните руини, останали от отдавна изчезнали цивилизации, и просто не ми се тръгваше. Не съм си представял, че в Америка може да съществува нещо толкова старо, а когато влязох в Юта, изведнъж започнах да разбирам някои от нещата, за които ми бе говорил Ефинг. Не беше впечатляващата география на мястото (от нея всички се впечатляват), а по-скоро фактът, че необятността и пустотата на тази земя започваха да влияят на чувството ми за време. Настоящето като че изгуби своята значимост. Минутите и часовете бяха твърде дребни мерки за времето тук. Прогледнеш ли веднъж за нещата край теб, разбираш, че можеш да мислиш единствено във векове, а и тогава хиляда години изглеждат просто като едно изцъкване на часовника. За пръв път в живота си усетих земята като планета, която се върти във вселената. Не като голяма планета, напротив, открих, че е съвсем малка, почти микроскопична. От всички тела във вселената нито едно не е по-дребно от нея.