Пол Остър - Лунен дворец

Отседнах в мотела „Коум ридж“ в Блъф и цял месец обикалях околностите. Катерих се по скалите, промъквах се през каменистите процепи на каньоните, навъртях стотици мили с колата. Открих много пещери, но нито една не беше обитаема. Въпреки това настроението ми се подобри, изпитвах някакво въодушевление от самотата си. За да предотвратя неприятните срещи с жителите на Блъф, си подстригах косата и разпространих версията, че съм студент по геология, което, изглежда, приспа подозренията им, ако е имало такива. Нямах други планове, освен да продължа търсенето и можех да изкарам така още много месеци — сутрин закуска в „Кухнята на Сали“, после обиколки из пустинята до мръкване. Но един ден се отдалечих повече с колата, минах отвъд „Монюмънт вали“ и стигнах до факторията Олхето в Навахо. Олхето означавало „луна във водата“, което само по себе си стигаше, за да ме привлече, но някой в Блъф ми беше споменал, че хората, които държат факторията, някакви си господин и госпожа Смит, знаели повечко за историята по тези места. Госпожа Смит била внучка или правнучка на Кит Карсън и къщата, в която живееше със съпруга си, беше препълнена с одеяла и глинени съдове в стил навахо. Имаше и нещо като музейна колекция от индиански предмети. Прекарах няколко часа с тях, почерпиха ме с чай в прохладната си гостна, а когато най-накрая успях да ги попитам дали са чували за човек, известен с прозвището Джордж Грозната уста, и двамата поклатиха глави и отвърнаха „не“. А за братята Грешам? — попитах. За тях чували ли са? О, разбира се, отвърна госпожа Смит, те били банда престъпници, която изчезнала някъде преди петдесет години. Бърт, Франк и Харлан — последните влакови обирджии на Дивия Запад. А дали не са имали скривалище някъде наоколо? — попитах, като едва скривах вълнението си. Някой ми подхвърлил за пещера, в която се криели, май някъде високо в планината, доуточних. Може и така да е, отвърна ми господин Смит, и аз май съм чувал такива приказки. Била някъде около моста Рейнбоу. Мислите ли, че мога да я открия? — попитах. Може да е имало такава, промърмори господин Смит, може и да е нямало, но ако тръгнеш да я търсиш, доникъде няма да стигнеш. Защо? — попитах. Заради езерото Пауъл, отвърна ми той. Сега цялата местност е под водата. Наводниха я преди две години. Ако нямаш водолазен костюм, нищо няма да намериш.

Това ме отказа от търсенето. Още щом господин Смит изрече тези думи, знаех, че няма смисъл да продължавам. Все си мислех, че рано или късно ще трябва да спра с това търсене, но никога не си бях представял, че ще стане така внезапно, с такава решителна безвъзвратност. Тъкмо почвах, така да се каже, още загрявах за голямото търсене и ето че то се оказа безсмислено. Върнах се в Блъф, прекарах още една нощ в мотела и на сутринта си тръгнах. Отидох до езерото Пауъл, защото исках да се уверя със собствените си очи, че водата е разбила на пух и прах красивите ми планове, но как да се сърдиш на езеро. Наех моторница и цял ден кръстосвах по него, като същевременно се опитвах да реша какво ще правя оттук нататък. Този мой проблем не беше от вчера, ала усещането ми за провал бе толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго. Чак след като върнах моторницата и се заоглеждах за колата си, този въпрос отпадна от само себе си.

Понтиакът го нямаше. Претърсих всичко наоколо, но щом видях, че го няма там, където го бях паркирал, вече знаех, че е откраднат. Бях останал само с раницата си и петнайсет хиляди долара в пътнически чекове, като останалите пари бяха в багажника на колата — над десет хиляди долара в брой, цялото ми наследство, всичко, което притежавах на този свят.

Стигнах до края на пътя с надеждата някой да ме качи на автостоп, но такива мераклии не се намериха. Псувах профучаващите коли, крещях им всевъзможни мръсотии, но какво от това. Стъмни се и тъй като лошият късмет продължаваше да ме съпътства, свърнах встрани и се приготвих да нощувам под един пелинов храст. Бях толкова шокиран от изчезването на колата, че дори не се отбих в полицията да докладвам за случилото се. Когато се събудих на следващата сутрин с тракащи от студ зъби, изведнъж ме осени мисълта, че кражбата не е била извършена от хора. Просто шега на боговете, акт на божествено отмъщение с единствената цел да бъда смазан.

И тогава тръгнах да вървя. Бях толкова бесен, така обиден от случилото се, че спрях да вдигам палец за автостоп. Вървях цял ден от изгрев до залез, трамбовах, сякаш исках да накажа земята под себе си. На следващия ден продължих. На по-следващия също. И на по-по-следващия. Цели три месеца не спрях да вървя, бавно се придвижвах на запад, спирах в малки градчета за ден-два и пак тръгвах. Понякога преспивах на полето, понякога в пещери или крайпътни канавки. През първите две седмици приличах на поразен от гръм. Бушувах отвътре, не можех да си намеря място, плачех, стенех, виех като обезумял, но после полека-лека се изтощих, гневът ми угасна и се примирах. Продължих да вървя, изтърках подметките на много чифтове обувки. В края на първия месец дори взех да заговарям хора. След още няколко дни си купих кутия пури и всяка вечер изпушвах по една в памет на баща ми. Във Валънтайн, Аризона, една бузеста келнерка на име Пег ме прелъсти в празната закусвалня в края на града и останах с нея десетина дни. В Нийдълс, Калифорния, си навехнах глезена и цяла седмица останах неподвижен, но с изключение на този случай не спирах да вървя по посока на Тихия океан, носен от усилващото се усещане за щастие. Знаех, че стигна ли края на сушата, някакъв мой основен проблем ще намери разрешението си. Нямах никаква представа кой е този проблем, но отговорът му вече се пишеше от собствените ми стъпки. Продължавайки да вървя, разбрах, че съм изоставил своето аз далеч зад себе си, че вече не съм онзи, който бях.