Пол Остър - Лунен дворец

Барбър умря на четвърти септември, точно три дни след случката в ресторанта. Тежеше сто и пет килограма, една голяма част от него беше просто изчезнала и по всичко личеше, че останалата неизбежно ще я последва. Имах желание да говоря с някого, но единственият човек, за когото се сетих, беше Кити. Когато звъннах, беше пет часът сутринта. Още преди да вдигне слушалката знаех, че не й се обаждам само за да й съобщя тъжната вест. Исках да разбера дали ще ме приеме обратно при себе си.

— Знам, че спиш — започнах, — но не затваряй, преди да ме изслушаш.

— Ем Ес? — Гласът й беше приглушен и някак объркан. — Ем Ес, ти ли си?

— В Чикаго съм. Сол умря преди час и нямаше на кого друг да се обадя.

Разказах й цялата история. Отначало тя просто не ми повярва и колкото повече подробности добавях, толкова по-невероятно изглеждаше всичко дори и на мен. Да, казах, падна в един прясно изкопан гроб и си счупи врата. Да, той наистина е моят баща. Да, наистина умря тази нощ. Да, обаждам ти се от болницата. Последва пауза, в която операторът се намеси да каже, че трябва да пусна още монети, след което линията отново се изчисти и Кити продължаваше да бъде отсреща.

— Клетият Сол! — промълви тя. — Клетият Сол, клетият Ем Ес и всички останали.

— Съжалявам, че те събудих, но реших, че е редно да ти съобщя.

— Не, не, хубаво си направил. Просто ми е трудно да повярвам. О, Боже, Ем Ес, да знаеш само откога чакам да се обадиш.

— Всичко оплесках, нали?

— Не, вината не беше твоя. Човек не определя сам как и какво да чувства, никой не го прави.

— Ти не вярваше, че може пак да ти се обадя, нали?

— Не, не вярвах. През първите един-два месеца не мислех за нищо друго. Но така не може да се живее вечно, нали? Малко по малко спрях да се надявам.

— А аз не съм спрял да те обичам нито за миг. Но ти, разбира се, го знаеш.

Отсреща настъпи мълчание, чух я само как изхълца — неутешимо задавено ридание, от което сякаш дъхът й спря.

— Боже Господи, Ем Ес, какво се опитваш да направиш с мен? От юни не съм те чувала, после ми се обаждаш от Чикаго посред нощ, разстройваш ме с вестта за смъртта на Сол, след което продължаваш да ми говориш за любов. Не е честно. Нямаш право да постъпваш така. Не вече.

— Не издържам повече без теб. Опитах се, но не успях.

— Аз също се опитах и успях.

— Не ти вярвам.

— Трудно ми беше. Единственият начин да оцелея бе като стана още по-твърда и непреклонна.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че вече е късно. Не мога да бъда както преди. Ти едва не ме уби, нали знаеш, повече на такъв риск няма да се изложа.

— Имаш някой друг, нали така?

— Минаха месеци оттогава. Какво друго да правя, след като ти си на километри от мен и не можеш едно решение да вземеш.

— Той е в леглото до теб, нали?

— Това не е твоя работа.

— Но е там, нали? Кажи ми.

— Всъщност не е. Но това не означава, че имаш право да ми задаваш такива въпроси.

— Не ме интересува кой е. Няма никакво значение.

— Не, Ем Ес, няма да стане.

— Умолявам те, Кити. Нека се върна при теб.

— Сбогом, Марко. Пази се. Моля те, пази се.

И затвори.

Погребах Барбър до мама. Трябваше ми известно време, за да го уредя в гробището „Уестлон“ — самотен неверник сред море от руски и германски евреи, но тъй като семейство Фог разполагаха с един свободен парцел, а формално погледнато аз бях глава на семейството и следователно собственик на земята, в крайна сметка успях да се наложа. Всъщност погребах баща си в гроба, определен за мен. Като се има предвид всичко случило се през последните няколко месеца, това беше най-малкото, което можех да направя за него.

След разговора с Кити имах нужда да се занимавам с нещо и уреждането на погребението ми помогна да изкарам следващите четири дни. Две седмици преди смъртта си Барбър беше мобилизирал последните отломки от гаснещата си сила и бе успял да ми прехвърли активите си, така че разполагах с предостатъчно пари. Завещанията били сложно нещо, така рече, и тъй като държал да ми остави абсолютно всичко, защо да не ми го даде още сега? Опитах се да го разубедя, защото според мен тази сделка означаваше пълно поражение, но същевременно не исках да бъда излишно настойчив. Барбър едва крепеше дух и тяло и просто нямаше да е честно да му се противопоставям.

Платих сметките в болницата, платих на погребалното бюро, платих предварително за надгробен камък. За да бъде всичко както трябва, повиках равина, който бе отслужил моята бармицва преди единайсет години. Той беше вече грохнал старец, мисля, че отдавна бе минал седемдесетте, и въобще не си спомняше името ми. Сега съм пенсионер, рече ми той, защо не се обърнеш към някой друг. Не, отсякох, трябва да си ти, рави Грийн, не искам никой друг. Трябваше дълго да го увещавам, но най-накрая кандиса, след като удвоих цената. Необичайна работа, промърмори. Няма обичайни работи, отвърнах му. Всяка смърт е уникална.