Пол Остър - Лунен дворец

— Сега ми е паднало да си поживея — рече. — И няма да пропусна този случай.

— С всичките пари на Ефинг — подхвърлих, — мислех, че ще можеш да се оттеглиш завинаги.

— Де такъв късмет, де! Нали знаеш, данък наследство, данък недвижимо имущество, хонорари на адвокатите и всевъзможни други такси и разноски, за които не бях и чувал преди. Те изядоха голяма част от парите. И остана много по-малко, отколкото предполагах.

— Искаш да кажеш, че не са милиони.

— Съвсем не. По-скоро хиляди. След като се разплатихме, двамата с госпожа Хюм получихме по около четирийсет и шест хиляди долара.

— Мислех си, че става дума за доста по-голяма сума — казах. — Говореше, сякаш е най-богатият човек в Ню Йорк.

— Да, наистина е обичал да преувеличава. Но лично аз нямам причина да му се сърдя. Наследих четирийсет и шест хиляди долара от човек, когото никога не съм виждал. Нито пък бях виждал толкова пари накуп в живота си. Няма по-голям късмет от неочакваното наследство.

Барбър ни каза, че вече три години работи върху книга за Томас Хариът. Нормално биха му трябвали още две, за да я довърши, но сега, след като нямал други задължения, смяташе, че ще успее да приключи някъде докъм средата на лятото, тоест след около шест-седем месеца. И това го подсетило за проекта, за който ми бе намекнал по телефона. От една-две седмици тази мисъл не му давала покой, така каза, и искал да знае моето мнение, преди да се реши да действа по въпроса. Разбира се, това щяло да стане по-късно, след като допише книгата за Хариът, но ако все пак ще се заема, би трябвало да знае предварително, защото проектът изисквал значителна подготовка.

— Предполагам, че всичко се свежда до един въпрос — каза той, — и не очаквам категоричен отговор веднага. Но при така стеклите се обстоятелства твоето мнение е единственото, на което държа.

Бяхме приключили с вечерята и добре си спомням, че тримата седяхме около масата, пиехме коняк и пушехме кубински пури, които Барбър бе успял да донесе от една неотдавнашна командировка в Канада. Всички бяхме леко пияни и дори Кити взе една от големите пури, които Барбър предлагаше наляво и надясно. Разсмях се, като я видях да пафка дебелата пура, разположила се в скъпата си китайска рокля, но не по-малко смешен беше самият Барбър, който се бе наконтил за случая с халат в цвят бордо и фес на главата.

— Щом толкова държиш на моето мнение, предполагам, че е нещо, свързано с баща ти — казах.

— Да, точно така. Позна.

И за да натърти на отговора си, Барбър килна глава на една страна и пусна съвършено оформено кръгче дим във въздуха. Двамата с Кити вдигнахме възхитени погледи и проследихме О-то, което потрепери, отмина ни бавно, разкриви се и изчезна. След кратка пауза Барбър сниши глас с цяла октава и рече:

— Мислех си за пещерата.

— О, пещерата — повторих аз. — Загадъчната пещера насред пустинята.

— Непрекъснато мисля за нея. Влязла ми е в главата като стара мелодия, от която човек не може да се отърве.

— Стара мелодия. Стара история. Човек не може току-тъй да ги избие от главата си. Но как да бъдем сигурни, че въобще съществува?

— Точно това щях да попитам и аз. Ти си единственият, които е чул разказа за нея. Какво ще кажеш ти, Ем Ес? Истината ли казваше той или не?

Преди да си събера акъла, за да отговоря, Кити се наведе напред, подпря се на лакти, погледна наляво към мен, после надясно към Барбър, и обобщи целият сложен проблем в две изречения:

— Разбира се, че истината е казвал — рече тя. — Фактите може и да не са точни, но е казвал истината.

— Проникновен отговор — отбеляза Барбър. — И единственият смислен при това.

— Боя се, че е точно така — обадих се аз. — Дори и да не е съществувала действителна пещера, преживяването му е било пещерно, така да се каже. Всичко зависи от това доколко буквално човек възприема думите му.

— В такъв случай — продължи Барбър, — нека формулирам въпроса си другояче. При условие, че не можем да бъдем сигурни, смятате ли, че си струва риска?

— Какъв риск? — попитах.

— Рискът да си губим времето — отговори Кити.

— Нищо не разбирам.

— Той иска да потърси пещерата — обърна се тя да ми поясни. — Нали така, Сол? Искаш да тръгнеш и да провериш дали тази пещера наистина я има.

— Бързо схващаш, скъпа — рече Барбър. — Точно за това си мисля и изкушението е много силно. Ако съществува и най-малката вероятност тази пещера да съществува, готов съм да направя всичко, за да я открия.

— Вероятност има — казах аз. — Може да не е много голяма, но не виждам защо това трябва да те спира.