Кърт Вонегът - Галапагос

Каква радост!

Какво доволство!

Било прекрасно, понеже приятелката, с която пристигнали, продължавала да спи.

Така че Мери се прокраднала по пружиниращата горска земя към гъсталака, за да види милото ранобудно птиче. Вместо това обаче видяла висок и кльощав сериозен млад мъж в моряшка униформа. Той свирел с уста пронизителната песен на присмехулника. Това бил Рой, бъдещият й съпруг.

Мери се подразнила и не знаела какво да си мисли. Особено чудновата подробност било да видиш моряшка униформа толкова навътре в сушата. Мери решила, че това присъствие е нежелано, и че следва да изпита страх. Но ако този странен мъж се готвел да я нападне, трябвало първо да мине през бодливия гъсталак. Мери спала с дрехи, така че била напълно облечена, но по чорапи.

Мъжът чул идването й. Той имал изумително остър слух. Също като баща си. Семейна черта. При това пръв заговорил:

— Здрасти!

— Здрасти — отвърнала Мери.

По-късно тя казвала, че в мига, когато се чувствала единственият жив човек в Райската градина, изведнъж се натъкнала на този мъж с моряшки дрехи, който се държал, сякаш всичко там е негова собственост. А Рой й се противопоставял с твърдението, че всъщност тя се държала като собственичка.

— Какво правиш тука? — попитала го Мери.

— Смятах, че в тази част не е разрешено да се преспива — рекъл той.

Рой бил прав, и Мери го знаела. Двете с приятелката си нарушавали правилника на живия музей. Намирали се в местност, където нощем можело да има само по-нисши животни.

— Моряк ли си? — попитала го тя.

Той й отговорил утвърдително, тоест, че поне доскоро е бил моряк. Току-що го уволнили от флотата, тръгнал да обикаля на стоп, преди да се прибере у дома, и открил, че хората са много по-склонни да го вземат, ако е в униформа.

Днес въпросът, който Мери задала на Рой: „Какво правиш тука?“ не би изглеждал смислен за никого. Днес причините някой да бъде някъде са винаги прости и очевидни. Никой не може да разкаже като Рой някаква объркана история: че се е уволнил в Сан Франциско, осребрил служебния си билет, купил спален чувал и стигнал на стоп до Големия каньон, националния резерват „Йелоустоун“ и някои други места, които отдавна искал да види. Особено се захласвал по птичките и можел да разговаря на техните езици.

Чул по радиото в една кола, че в малкия щатски парк на Индиана е забелязана двойка белоклюни кълвачи, отдавна смятани за изчезнал вид. И тръгнал право за Индиана. Оказало се, че историята е измислица. Тези големи, красиви обитатели на древните лесове наистина били изчезнали от лицето на земята, понеже човеците унищожили естествената им среда. За тях вече нямало гниещи дървета, покой и тишина.

— Те много се нуждаят от покой и тишина — казал Рой, — както сигурно се нуждаем и ние с тебе. Съжалявам, че те обезпокоих. Но не правех нищо, което не би направила една птичка.

Някакъв механизъм автоматично прещракал в големия мозък на Мери. Краката й се подкосили, усетила хладина в стомаха. Била се влюбила в мъжа.

В наше време никой не може да има такива спомени.

*Джеймс Уейт прекъснал унеса на Мери с думите:

— Много те обичам. Моля те, омъжи се за мене. Толкова съм самотен. Толкова ме е страх.

— Пести силите си, господин Флеминг — казала тя.

През цялата нощ *Уейт периодично й предлагал брак.

— Дай ми ръката си — помолил той.

— Всеки път, когато го сторя, ти вече не искаш да я пуснеш.

— Обещавам, че ще я пусна.

Тогава Мери протегнала ръка, и *Уейт едва-едва я стиснал. Той не виждал картини от миналото или от бъдещето. Съсредоточавал се почти изцяло в едно мъждеещо сърце, точно както Хисако Хирогучи, сместена между вибриращата клозетна чиния и умивалника на долната палуба била почти само зародиш и утроба.

Хисако си мислела, че няма други причини да живее, освен нероденото дете.

Хората все още хълцат, както някога, и все още им се вижда смешно, ако някой пръдне. Те и болните утешават с успокоителен глас. Тонът, с който Мери разговаряла с *Джеймс Уейт, докато му правела компания на кораба, често звучи и днес. С думи или без думи, този тон дава на днешния болник онова, което е искал да чуе и *Уейт преди милион години.

С много думи Мери казвала на *Уейт неща, които тонът й вече му бил предал: „Ние те обичаме. Ти не си сам. Всичко ще се оправи“, и така нататък.

Разбира се, днес няма утешител, който да е имал толкова сложни любовни преживявания, колкото Мери Хепбърн, нито пък някой днешен страдалец е изпитвал сложните любовни преживявания на *Джеймс Уейт. Всяка човешка любовна история днес има за критична точка най-простия от всички въпроси: дали хората, участващи в нея, са разгонени, или не. Сега мъжете и жените изпитват неудържим интерес един към друг, към чуканчетата по плавниците си и така нататък само два пъти в годината, или — в периоди на недостиг от риба — веднъж в годината. Рибата е важен фактор.