Кърт Вонегът - Галапагос

В следващия миг *Уейт осъзнал, че участва в полов акт. Жената повтаряла, че двамата са от един дол дренки, защото са самотни. Целувала белезите по тялото му и така нататък.

Госпожа Хувър заченала и девет месеца, по-късно родила син, който господин Хувър сметнал за свой. Момчето било хубаво и когато пораснало, станало добър и много музикален танцьор, също като *Уейт.

След като се преместил в Манхатан, *Уейт чул за раждането на бебето, но не сметнал, че може да го приеме като роднина. Години наред не се сещал за него. После изведнъж, без всякаква причина неговият голям мозък му казал, че някъде на света живее млад мъж, който нямало да съществува, ако не бил *Уейт. От тази мисъл го полазвали тръпки. Произшествието било твърде дребно, за да има такъв сериозен резултат.

И нима тогава му е трябвал син? Това било последното нещо, което би му хрумнало.

Между другото мъжките индивиди днес достигат полов разцвет на около шестгодишна възраст. Когато едно шестгодишно момче попадне на разголена женска, нищо не може да му попречи да участва в полов акт.

Жал ми е за тези момчета, понеже си спомням какъв бях аз на шестнайсетгодишна възраст. Възбудата, която изпитвах, беше ужасна. И тогава, както и сега, оргазмът не носеше облекчение. Нали се сещате какво се случва подир десет минути? И нищо не можеше да помогне, освен нов оргазъм. А имах и домашни за писане!

Хората на „Баиа де Дарвин“ все още не изпитвали неприятно чувство на глад. Червата им, включително и тези на *Казак, все още изстисквали последните смилаеми молекули от изяденото предишния следобед. Засега никой не усвоявал части от собственото си тяло по системата за оцеляване на галапагоските костенурки. Само канка-боните вече знаели какво е глад. Останалите тепърва щели да направят това откритие.

Единствените, които трябвало да поддържат силите си, а не само непрекъснато да спят, били Мери Хепбърн и капитанът. Момиченцата канка-боно не възприемали нито кораба, нито океана, и не разбирали нищо, което не се изричало на канка-бонски. Хисако била в кататония, Сълини — сляпа, а *Уейт умирал. Така че оставали само двама души, които да управляват кораба и да се грижат за *Уейт.

През първата нощ те се разбрали денем на кормилото да стои Мери, защото слънцето недвусмислено щяло да й показва накъде е изток — посоката, от която те бягали, и накъде е запад — посоката, в която се намирало предполагаемото изобилие и спокойствие на остров Балтра. А капитанът щял да се ориентира по звездите нощем.

Който не бил на мостика, трябвало да нрави компания на *Уейт, и междувременно да подремне. Несъмнено вахтите са продължавали много дълго. От друга страна, това изпитание щяло да трае кратко, понеже според изчисленията на капитана, Балтра се намирал на около четирийсет часа от Гуаякил.

В ония времена човеците са били толкова плодовити, че конвенционалните взривове имали малки, или почти никакви дълготрайни биологични последици. Дори в края на проточили се войни не си личало населението да намалява. Винаги имало толкова много новородени, че сериозните усилия да се ограничи прирастът чрез насилие били обречени на провал. Като изключим атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, трайни увреждания имало толкова, колкото когато „Баиа де Дарвин“ порел вълните и се носел без път в океана.

Именно способността на човечеството да помага за бързото заздравяване на раните си чрез раждане на бебета давало кураж на много хора да възприемат експлозиите най-вече като шоубизнес, като възвишена театрална форма на самоизява.

Но онова, което човечеството щяло да изгуби (като изключим мъничката колония на Санта Росалия), било нещо, което океанът никога нямало да изгуби, докато се състои от вода, а именно: способността раните му да заздравяват бързо.

Що се отнася до раните на човечеството, то си ги запазило завинаги. А силните експлозиви престанали да бъдат клон от шоубизнеса.

Да, ако човечеството беше продължило да лекува собственоръчно нанесените си рани със съвокупление, тогава моята история за колонията на Санта Росалия щеше да се превърне в трагикомедия с главен герой суетният и некадърен капитан Адолф фон Клайст. Времетраенето й щеше да бъде по-скоро няколко месеци, отколкото милион години, понеже заселниците никога нямаше да станат заселници. Щяха да си останат просто хора на пустинен остров, след време открити и спасени.

Между тях щеше да има и един свенлив капитан, изцяло отговорен за мъките им.