Кърт Вонегът - Галапагос

Мери не се сгодила за човешко същество. Вместо годеник тя си намерила имитация.

Не че имало голямо значение за кого се е сгодила (както казал големият й мозък), понеже със сигурност бракосъчетанието не можело да стане, преди да са пристигнали в Балтра, а там „Уилард Флеминг“, (ако още бил жив) веднага щял да постъпи в интензивно отделение. Мери смятала, че ще има достатъчно време, за да се измъкне от уговорката.

Така че не й се сторило особено важно, когато *Уейт казал на капитана:

— Ще ти съобщя чудесна вест. Госпожа Каплан ще се ожени за мене. Аз съм най-щастливият човек на света.

Съдбата изиграла на Мери номер почти толкова бързо и логично, колкото и при моето обезглавяване в Малмьо.

— Имаш късмет — рекъл му фон Клайст. — Като капитан на този кораб, плаващ в международни води, аз имам законното право да ви оженя. Скъпи мои, събрали сме се тука, пред очите на Господ… — започнал той и две минути по-късно завършил бракосъчетанието на „Мери Каплан“ и „Уилард Флеминг“.

Както казвал „Мандаракс“:

„Клетвите са просто думи, а думите са просто вятър.“

На Санта Росалия Мери Хепбърн щяла да запомни от „Мандаракс“ този цитат, заедно със стотици други. С течение на времето обаче тя започнала да възприема брака си с „Уилард Флеминг“ все по-сериозно, макар че вторият й съпруг починал с усмивка на лицето две минути след като капитанът ги провъзгласил за мъж и жена. Когато станала стара и прастара, сгърбена и беззъба, тя казала на косматата Акико: „Благодарна съм на Бога, че ми изпрати двама добри мъже.“ Имала предвид Рой и „Уилард Флеминг“. Това бил също начинът й да каже, че няма високо мнение за капитана, тогава стар и прастар, баща и дядо на всички млади островитяни, с изключение на Акико.

Акико била единственото младо същество на острова, което обичало да му разказват истории, особено любовни истории от живота на материка. Мери й се извинявала, че може да й разправи твърде малко такива истории от първа ръка. Казала, че родителите й явно много се обичали, и на Акико й било приятно да чува, че те се целували и прегръщали до самия си край.

Мери разсмивала Акико с нелепото си любовно приключение (ако изобщо можело да се нарече така) с един вдовец на име Робърт Войчеховиц, завеждащ литературния отдел на гимназията в Илиъм преди закриването й. Освен Рой и „Уилард Флеминг“ той бил единственият мъж, който й предложил брак.

Историята е следната: само две седмици след погребението на Рой Робърт Войчеховиц започнал да й се обажда по телефона и да й определя срещи. Мери му отказвала и му дала да разбере, че във всеки случай за нея е твърде рано да тръгне по срещи.

Направила всичко, за да го обезсърчи, но въпреки това той я посетил един следобед, макар тя да го уведомила, че иска да остане сама. Спрял пред къщата точно когато Мери косяла моравата. Накарал я да изключи косачката, после ни в клин, ни в ръкав й направил предложение за женитба.

Мери описвала на Акико колата му и Акико се заливала в смях, при все че нито била виждала, нито щяла да види такъв автомобил. Робърт Войчеховиц карал ягуар, който някога бил красив, но сега откъм страната на шофьора купето било издраскано и очукано. Получил колата като подарък от жена си, когато умирала. Жена му се казвала *Дорис — име, с което Акико щяла да кръсти една от косматите си дъщери само заради историята, разправена от Мери.

*Дорис Войчеховиц била наследила малко пари и купила ягуара за мъжа си като един вид благодарност, че е бил толкова добър съпруг. Имали отраснал син, на име Джоузеф, който бил простак и разсипал красивия ягуар още преди майка му да почине. Джоузеф влязъл в затвора за шофиране след употреба на алкохол.

Ето го пак нашия стар приятел алкохола, който смалявал мозъците.

Предложението на Робърт за женитба било направено върху единствената току-що окосена морава в квартала. Всички други дворове били превзети от пустошта, понеже обитателите заминали. През цялото време, докато Войчеховиц правел предложението си, един едър златен лабрадор лаел по двамата и се правел на страшилище. Това бил Доналд — кучето, което било такава утеха за Рой през последните месеци от живота му. Някога и кучетата имали имена. Доналд бил куче, Робърт — мъж. Доналд бил безопасен. През живота си не бил ухапал човек. Искал само някой да хвърля пръчка, за да изтича и да я донесе, и така нататък. Доналд, меко казано, не бил много умен. С положителност може да се каже, че той не би написал Деветата симфония на Бетовен. Когато заспивал, често скимтял и задните му крака потрепвали. Сънувал, че гони хвърлени пръчки.