Кърт Вонегът - Галапагос

— Хрумвала ми е и тая мисъл.

— Тогава изпрати SOS! — настоявала Мери. — Няма да ни навреди.

— Естествено, че няма да ни навреди — съгласил се капитанът. — Напълно права си, госпожо Флеминг. Няма да ни навреди.

И той заговорил в малкия микрофон на „Мандаракс“, повтаряйки носово международно известната преди милион години дума, съобщаваща за кораб в бедствено положение: „Мейдей 2 2 Първи мой (англ.) — Б.пр. , мейдей, мейдей…“

После обърнал екрана на „Мандаракс“ така, че двамата с Мери да прочетат отговора, който може да се появи там. По случайност проникнали в тази част от интелекта на компютъра, която липсвала при „Гокуби“, и знаела много цитати на всевъзможни теми, включително и за месещ май. На малкия екран изникнали следните напълно загадъчни думи:

За миг капитанът и Мери повярвали, че са се свързали със света, макар че не било възможно да получат толкова бързо такъв литературен отговор на сигнала за помощ.

Затова капитанът отново извикал: „Мейдей! Мейдей! Тук “Баиа де Дарвин" , местоположение неизвестно. Чувате ли ме?

На което „Мандаракс“ отговорил:

Станало ясно, че думата „май“ кара компютъра да бълва цитати. Капитанът се озадачил. Все още смятал, че това е „Гокуби“, но може би по-сложен модел от онзи, който имал у дома. Жестоко се лъжел! Но понеже разбрал, че получава отговори на думата „май“, решил да опита и с „юни“.

А „Мандаракс“ отговорил:

„Юни се простира надлъж и шир…“

— Октомври, октомври! — извикал капитанът.

А „Мандаракс“ отговорил:

Толкова за „Мандаракс“, който капитанът още смятал за „Гокуби“. А Мери казала, че по-добре да се качи на наблюдателната площадка, за да види има ли нещо за виждане.

Преди да се качи обаче, тя подложила нова динена кора на капитана. Попитала го за името на острова, който се предполагало, че ще видят съвсем скоро. Това било нещо, което капитанът непрекъснато правел през третия ден от плаването: изброявал острови, вероятно намиращи се точно зад хоризонта или право напред. „Бъди нащрек, за да не изпуснеш Сан Кристобал или Хеновеса — зависи колко на юг сме отишли“ — казвал той. А по-късно възкликвал: „Аха! Сега зная къде се намираме. Всеки миг ще се покаже остров Худ — единственото място на света, където гнезди галапагоският албатрос, най-голямата птица на архипелага!“ и така нататък.

Между другото тези албатроси съществуват и днес, и продължават да гнездят на остров Худ. Имат размах на крилата около два метра и все така вярват в бъдещето на авиацията. Те все още смятат, че това предстои.

Към края на петия ден обаче капитанът си замълчал, когато Мери го помолила да назове името на който и да е остров, намиращ се според него наблизо.

Затова тя отново го попитала, и тогава той й отговорил: „Планината Арарат“.

Когато Мери се качи на наблюдателната площадка, аз се учудих, защото тя не извика от изненада, забелязвайки онова, което аз сметнах за странно атмосферно явление първо над кърмата, а после изместено над килватера. Изглеждаше от електрически произход, макар че не се чуваше никакъв шум — или беше близък роднина на кълбовидната мълния, или пък на огньовете на Свети Елм.

Бившата учителка погледна право към него, но не си пролича да й се вижда необичайно. Тогава разбрах, че само аз го виждам, и се досетих какво е: синият тунел към Отвъдния свят. Отново бе дошъл да ме прибере.

Дотогава го бях виждал три пъти: в мига на обезглавяването ми; на гробището в Малмьо — където шведската глина с плясък удряше по ковчега ми, а Ялмар Арвид Бострьом, който положително нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен, каза за мене: „Е, все пак той нямаше да съчини Деветата симфония на Бетовен!“, и третия път — когато самият аз се намирах на наблюдателната площадка по време на бурята в северния Атлантик, под лапавицата и морските пръски, и държах отрязаната си глава високо, като че беше баскетболна топка.

На въпроса, който синият тунел поставя с появяването си, мога да отговоря само аз: изчерпал ли съм вече любопитството си към онова, което представлява животът? Ако е така, трябва само да стъпя вътре в онова, което оприличавам на прахосмукачка. А ако наистина пълният със светлина, подобна на отблясъците, хвърляни от печките и фурните на „Баиа де Дарвин“ син тунел всмуква, това явно не притеснява покойния ми баща, научнофантастичния писател Килгор Траут, който стои точно на отвора и си приказва с мене.