Кърт Вонегът - Галапагос

На шестнайсетгодишна възраст избягах от къщи, понеже се срамувах от баща си.

Ако в отвора на синия тунел вместо него ми се беше появил ангел, можеше веднага да се пъхна вътре.

Джеймс Уейт избягал от къщи, понеже непрекъснато го подлагали на физически тормоз. Все едно, че от родилното отделение бил отишъл направо при Испанската инквизиция — толкова изобретателни били за някои от мъченията големите мозъци на осиновителите му. Аз избягах от истински баща, който дори ядосан не ми беше посегнал.

Но когато бях твърде малък, за да схващам кое какво е, моят баща ме направи съучастник, за да прогони завинаги майка ми. Насърчаваше ме да й се присмивам заедно с него, че иска да предприеме пътуване, да имаме семейни приятели, да ги каним на гости, а понякога да ходим на ресторант и на кино. Съгласявах се с баща си. Тогава го смятах за най-големия писател на света, понеже не можех да измисля друго, с което да се гордея. Нямахме приятели и живеехме в най-мизерната къща на квартала. Нямахме кола, нямахме дори телевизор. Какво ми пречеше да бъда на негова страна, против майка си? Чест му прави обаче, че той никога не твърдеше, че е велик. Според мен величието му се криеше в настойчивостта да не върши нищо, освен непрекъснато да пише и да пуши — и то наистина непрекъснато.

А, да. Имаше още нещо, с което можех да се гордея, и то беше от значение в Коухоуз: баща ми беше служил като морски пехотинец.

Когато обаче станах на шестнайсет години, самостоятелно стигнах до заключението, направено от майка ми и съседите още отдавна: че животът на баща ми е провал, който отблъсква, че творбите му се появяват само в долнопробни издания, от които почти не получава пари. Казах си, че баща ми е позор за самия живот, защото не прави нищо, освен че непрекъснато пише и пуши — и то наистина непрекъснато.

По онова време бях зарязал всички предмети в училище, с изключение на часовете по изкуство. Никой от гимназията в Коухоуз не зарязваше тези часове, това просто не беше възможно. И избягах, за да открия майка си, но не я намерих.

Баща ми беше издал над сто романа и хиляда разказа, но през моите пътувания само веднъж попаднах на човек, който бе чувал за него. Срещата с подобно лице след такова дълго търсене дотолкова ме разстрои емоционално, че според мен известно време бях наистина като умопобъркан.

Нито веднъж не се обадих на баща си по телефона, нито му пратих картичка. Разбрах, че е умрял едва когато умрях и аз, и той ми се показа за пръв път в началото на синия тунел, водещ към Отвъдния свят.

Продължавах да го уважавам само за едно нещо, с което смятах, че и той още се гордее. И аз като него служих като морски пехотинец. Това беше семейна традиция.

Божичко, та нима сега аз също не съм се превърнал в писател?

Дращя съвсем като баща си, без каквото и да е усещане, че някъде ще има мой читател! А няма нито един. Не може и да има.

Ето че и двамата бяхме станали танцуващи синеноги рибояди: правехме каквото се иска, независимо дали някой го забелязва или не. По-скоро второто.

А сега баща ми каза от прахосмукачката:

— Метнал си се на майка си.

— В какъв смисъл? — попитах аз.

— Знаеш ли кой беше любимият й цитат?

Знаех. Знаеше го и „Мандаракс“. Цитатът е сложен за надслов на тази книга.

— Ти вярваш, че хората са добри животни, които накрая ще решат всичките проблеми и отново ще превърнат Земята в Райска градина.

— Моля те, мога ли да я видя? — попитах аз, защото знаех, че тя е мъртва и се намира някъде в другия край на тунела. Това бе първото, което поисках да узная от баща си, когато самият аз умрях: „Знаеш ли какво е станало с мама?“ Бях я търсил навсякъде, преди да постъпя в морската пехота.

— Жената зад теб мама ли е? — исках да разбера аз.

Състоянието на синия тунел бе неспокойно, имаше перисталтика. Гърчовете му често ми позволяваха да надникна далече вътре. Третия път, когато баща ми се появи, мярнах една жена и си помислих, че може да е мама, но нямах късмет.

— Аз съм Нейоми Торп, Лиън! — извика жената. Тя беше съседка, която след като истинската ми майка избяга, известно време полагаше големи усилия да ми бъде като майка. — Аз съм госпожа Торп! — повтори тя. — Нали ме помниш, Лиън? Я ела тук, както идваше у нас през кухненската врата! Хайде, бъди добро момче. Нали не искаш да останеш там още милион години?

Направих още една крачка към прахосмукачката. „Баиа де Дарвин“ се превърна във фантастична картина от паяжини. Синият тунел все по-ясно се очертаваше и ми се виждаше разумно същество за придвижване, също като трамвая в Малмьо, с който всеки ден пътувах до корабостроителницата и обратно.