Кърт Вонегът - Галапагос

Големият мозък на Мери й казал нещо, което тя често казвала на учениците си: че няма нищо лошо, и по-скоро дори може да се окаже много добре, ако хората премислят най-различни идеи, независимо, че те могат да изглеждат неосъществими, непрактични или направо налудничави. И там, на Санта Росалия, тя се окуражавала, както окуражавала и младежите в Илиъм, че упражненията на мозъка дори с най-долнопробни идеи са довели до много от най-важните научни открития през периода, който тя преди милион години наричала „модерните времена“.

Мери се посъветвала с „Мандаракс“ относно любопитството.

„Мандаракс“ казал:

„Любопитството е една от постоянните и непроменливи характеристики на живия ум“.

Онова, което „Мандаракс“ не й казал, и което несъмнено и нейният голям мозък нямало да й каже, било, че ако й хрумне идеята за нов експеримент, който има шанс да успее, нейният голям мозък ще превърне живота й в ад, докато експериментът наистина не бъде проведен.

Моето мнение е, че това е най-диаболичният аспект на едновремешните големи мозъци, които казвали впоследствие на своите собственици: „Има нещо безумно и ние можем да го направим, макар че всъщност няма да го направим. Но е забавно да си го мислим.“

И после, сякаш изпаднали в транс, хората го правели: карали роби да се сражават до смърт в Колизея, изгаряли живи хора на градските площади заради непопулярните им убеждения, строели фабрики с единствената цел да убиват човеци в индустриални количества, или да хвърлят във въздуха цели градове, и така нататък, и така нататък.

Някъде в „Мандаракс“ е трябвало да залегне, но не било залегнало, предупреждение в следния смисъл: „В ерата на големите мозъци всичко, което може да се направи, ще бъде направено — така че кротувайте.“

„Мандаракс“ стигал най-близко до подобна мисъл с цитата от Томас Карлайл (1795–1881):

„Всякакво съмнение се пресича единствено чрез действието.“

Съмненията на Мери дали една жена може да зачене с помощ от друга жена на пустинен остров без технически улеснения я накарали да предприеме действия. В положение, наподобяващо транс, тя се озовала в лагера на жените от племето канка-боно от другата страна на кратера, като взела Акико, за да превежда.

Сега се улавям, че си спомням баща си приживе, когато все още беше оцапан с мастило нещастник в Коухоуз. Той все се надяваше да продаде нещо на киното, за да се отърве от работа на парче, и в къщи да си имаме готвачка и чистачка.

Но колкото и силно да желаеше това, възловите сцени във всеки негов разказ и роман бяха събития, които никой с всичкия си не би използвал за кино — не и ако искаше филмът да има успех.

И аз сега разказвам история, чиято възлова сцена по никой начин не би била включена в един популярен филм отпреди милион години. В нея Мери Хепбърн, сякаш хипнотизирана, пъха своя десен показалец в себе си, а после в една осемнайсетгодишна индианка, и така я кара да зачене.

По-късно Мери си помислила, че може да си направи шега с припрените, безотговорни и направо безумни волности, които си позволила с тялото не само на едно, а на всички млади момичета канка-боно. Тя обаче вече не разговаряла с колониста, който можел да разбере шегата — с капитана — затова нямало с кого да я сподели. Ако шегата беше изречена на глас, щеше да прозвучи така: „Защо не ми хрумна да го направя още докато преподавах в гимназията на Илиъм? Сега щях да бъда в уютен женски затвор в щата Ню Йорк, а не на забравения от Бога остров Санта Росалия!“

Когато корабът потънал, той отнесъл и костите на Джеймс Уейт, смесили се върху пода на хладилника за месо с костите на влечуги и птици от видове, които се срещат и днес. Само че днес кости като неговите не са покрити с плът.

Явно Уейт е бил някаква мъжка маймуна: вървял е изправен и е имал необикновено голям мозък, чиято цел, както можем да се досетим, е била да контролира ръцете му, а те били коварно подвижни. Можел е да опитоми огъня. И да използва сечива.

Речникът му може да се е състоял от десет и повече думи.

Когато корабът потънал, от хората на острова единствено капитанът имал брада. Година след това щял да се роди синът му Камикадзе. Тринайсет години по-късно на острова щяла да се появи втора брада: брадата на Камикадзе.

Както казвал „Мандаракс“: