Кърт Вонегът - Галапагос

Като имаме предвид колко лошо се отнесли тези колумбианос с кравата, на майор Рикардо Кортес, който летял по-бързо от светлината, можело да се гледа като на добродетелен рицар от древните времена. Самият той се възприемал така, макар че не знаел за кравата и за целта, улучена от ракетата му. Свързал се по радиостанцията с висшето командване и съобщил, че „Баиа де Дарвин“ е унищожен. И помолил да предадат на подполковник Рейес, най-добрия му приятел (който вече бил кацнал, но първо бил пуснал привечер ракетата върху летището), следното послание на испански: „Вярно е“ .

Рейес щял да разбере, че той споделя мнението му за освобождаването на ракетата — че това води до екстаз, наподобяващ половия акт. А Кортес никога нямало да узнае, че не е улучил „Баиа де Дарвин“ , както и приятелите, и роднините на въпросните колумбианос, направени на хамбургери в устието, нямало да узнаят какво им се е случило.

В Дарвинов смисъл ракетата, нанесла удар по летището, била много по-ефективна от втората, улучила „Сан Матео“ . Тя убила хиляди хора, птици, кучета, котки, плъхове, мишки и така нататък, които иначе биха продължили рода си.

Взривът в тресавищата убил само четиринайсетчленния екипаж, около петстотин плъха, намиращи се на кораба, известен брой раци, риби и така нататък.

Обаче в най-голяма степен това било неуспешно нападение върху най-последните брънки от хранителната верига — стотиците милиарди микроорганизми, които заедно с екскрементите си и телата на своите прадеди съставлявали тора на тресавищата. Експлозията не ги разтревожила много, понеже не били чак толкова чувствителни към внезапното начало и внезапния край. Те също така не били в състояние да се самоубият по начина, замислен от седналия зад кормилото на автобуса *Зигфрид фон Клайст — с внезапно спиране.

Микроорганизмите просто били преместени от една среда в друга. Полетели във въздуха, понесли със себе си част от старата среда и после паднали с плисък. Вследствие на взрива много от тях дори увеличили благополучието си, понеже си направили пир с каквото било останало от кравата, плъховете, екипажа и другите по-висши форми на живот.

Както казвал „Мандаракс“:

„Прекрасно е, когато разбереш с колко малко се задоволява Природата“.

Детонацията на дагонита, глаковия син, пряк потомък на благородния динамит на Нобел, предизвикал в устието приливна вълна, достигнала шестметрова височина, когато помела автобуса от вълнолома и удавила *Зигфрид фон Клайст, който бездруго искал да умре.

По-важното обаче е, че вълната скъсала бялата найлонова пъпна връв, свързваща бъдещето на човечеството с материка.

Вълната отнесла „Баиа де Дарвин“ на километър нагоре по течението, после нежно го оставила върху един тинест бряг в плитчините. Корабът бил вече осветен не само от луната, но и от болезнените, многоцветни огньове, бушуващи навсякъде из Гуаякил.

Капитанът стигнал до мостика и пуснал моторите близнаци, скрити долу в тъмното. Включил и двойните витла, така че корабът се измъкнал от тинестия бряг. И вече бил свободен.

Капитанът го насочил надолу по течението, към открития океан.

Както казвал „Мандаракс“:

„Корабът — частица, откъсната от сушата, бързо се понесъл, самотен като малка планета“.

А „Баиа де Дарвин“ не бил обикновен кораб. Що се отнася до човечеството, той представлявал новия Ноев ковчег.

А после имаше един нов, бял, моторен кораб — без карти, компаси и осветление, той все пак пореше с максималната си скорост студения, дълбок океан. По мнението на човечеството „Баиа де Дарвин“ вече не съществуваше. По мнението на човечеството не „Сан Матео“ , а той беше разпердушинен.

„Баиа де Дарвин“ стана кораб призрак, плаващ далече от сушата, понесъл гените на капитана и на седмица от десетте си пътници на запад, към приключение, продължило един милион години.

Аз пък бях призракът на кораба призрак. Син съм на съчиняващ научнофантастични романи писател с голям мозък, на име Килгор Траут.

Дезертирах от американската морска пехота.

Получих политическо убежище, а после и поданство в Швеция, където станах оксиженист в доковете на Малмьо. Един ден, докато работех в трюма на „Баиа де Дарвин“ , бях безболезнено обезглавен от падащ лист ламарина, и по онова време отказах да прекрача в синия тунел, водещ към Отвъдния свят.