Кърт Вонегът - Галапагос

Принц Ричард имал жена и две деца, които заминали на ски в Швейцария, а жена му била достатъчно млада и все още имала овулация, така че младият Уейт може би е попречил да се роди още един преносител на тези благородни гени.

Има и още нещо: ако принц Ричард не бил убит, той и жена му можели да бъдат поканени от Боби Кинг да участват в „Най-голямото пътешествие сред природата на двайсети век.“

Вдовицата на принц Ричард станала преуспяващ дизайнер на вратовръзки и се нарекла „принцеса Шарлот“, макар че била от прост произход, дъщеря на майстор на покриви от Статън Айланд и не заслужавала такава титла или използването на фамилен герб. Въпреки това на всяка вратовръзка имало герб.

Покойният Андрю Макинтош притежавал няколко връзки на „принцеса Шарлот“.

Уейт проснал възнак тялото на затлъстелия, останал без врат благородник на леглото с балдахин, което според принца принадлежало на Елеонор от Палатинат-Нюбург, майката на унгарския крал Йосиф I. Уейт го вързал за четирите дебели стълба на балдахина с предварително приготвени найлонови въжета. Те били скрити в тайно чекмедже под драперията в долната част на леглото. Чекмеджето било старо и едно време Елеонор от Палатинат-Нюбург пазела в него любовните си тайни.

— Вържи ме много здраво, за да не мога да се измъкна — казал принц Ричард на младия Уейт, — но гледай да не прекъснеш кръвообращението. Не искам да получавам гангрена.

Големият му мозък го карал да върши това поне веднъж месечно през последните три години: наемал непознати, които да го вържат и да го душат известно време. Ама че система за оцеляване!

Ричард, принц на Хърватско и на Славония, може би пред присъстващите призраци на своите прадеди, дал указания на младия Джеймс Уейт да го души до мига, когато загуби съзнание. После Уейт, който му се представил като „Джими“, трябвало да брои бавно до двайсет, както следва: „Хиляда и едно… хиляда и две…“ и така нататък.

Може би пред погледите на крал Джеймс, император Фридрих, император Франц Йосиф и крал Луи принцът, един от няколкото претенденти за югославския престол, предупредил „Джими“ да не докосва нито тялото, нито облеклото му, освен колана около шията. Той щял да изпита оргазъм, но „Джими“ не трябвало да ускорява това събитие с устата или ръцете си. „Не съм хомосексуалист — казал принцът на Джими. — И те наех като камериер, а не като проститутка… Може би ще ти е трудно да го повярваш, Джими — продължил той, — ако водиш такъв живот, какъвто аз смятам, че водиш, но за мен това е възвишено преживяване, затова нека си остане възвишено. С други думи, няма да ти дам сто долара бакшиш. Ясно ли е? Аз съм необикновен човек.“

Той не казал на Уейт, но неговият мозък му предлагал забележителен филм, докато бил в безсъзнание. Виждал се единият край на огъваща се синя тръба с диаметър около пет метра, през която можел да мине камион, осветена отвътре като фуния на торнадо. Но не бучала като торнадо. Вместо това от далечния край, който бил на около петдесет метра, се чувала неземна музика, като от стъклена хармоника. В зависимост от това как се завъртала тръбата, принц Ричард мярвал и отвора в далечния край — златна точица и намек за зеленина.

Това, разбира се, бил тунелът за Отвъдния свят.

Уейт сложил малка гумена топка в устата на вероятния освободител на Югославия, както му било наредено, и запушил устата с предварително приготвено парче лейкопласт, залепено за единия стълб.

После удушил принца, като прекъснал притока на кръв към големия му мозък и притока на въздух към дробовете му. Вместо бавно да брои до двайсет, след като принцът изгубил съзнание, преживее оргазма си и види извиващата се тръба, Уейт бавно броил до триста. Това продължило пет минути.

Случилото се, не било нещо, което Уейт специално искал. Идеята била на големия му мозък.

Ако го изправели на съд за убийство, за непредумишлено убийство или за каквото и да е според названието, с което властите биха нарекли това престъпление, Уейт вероятно щял да твърди, че в момента бил загубил разсъдъка си. Би заявил, че за миг големият му мозък просто не е работил правилно. Преди милион години не е имало човек, който да не е знаел какво означава това.

Оправданията за проблеми с мозъка били главната тема на тогавашните разговори: „Прощавай!“, „Извини ме“, „Надявам се, че не те ударих“, „Не мога да повярвам, че аз съм го направил“, „Толкова бързо стана, че нямах време да мисля“, „Застрахован съм за такива случаи“, „Ще мога ли някога да си го простя?“, „Не предполагах, че е зареден“, и така нататък, и така нататък.