Кърт Вонегът - Галапагос

— Как си изкарвате прехраната, господин Флеминг? — попитал той.

Когато *Зигфрид изрекъл тези думи, те отекнали с дяволска сила в ушите му, сякаш крещял до изнемога в празен варел. Той бил станал извънредно чувствителен към шумове.

А отговорът на Уейт, макар че бил изречен тихо, също му проглушил ушите.

— Работех като инженер — казал Уейт, — но да си призная, след смъртта на жена си загубих интерес и към работата, и към живота. Все едно, че съм оцелял като по чудо.

Така че след като Хесус Ортис бил толкова грозно обиден от *Андрю Макинтош, той излязъл от хотела. Възнамерявал да върви из квартала, докато не се успокои. Скоро обаче открил бодливата тел и войниците, оградили района около хотела с предпазен кордон. Необходимостта от такава бариера била неоспорима. От другата страна на бодливата тел имало тълпа хора от всички възрасти, които го гледали умолително, както Казак, и се надявали въпреки всичко да получат от него храна. Той останал отсам бариерата и започнал да обикаля около хотела. На всяка трета обиколка минавал покрай отворената врата на перачницата. Вътре имало голяма стоманена кутия, прикрепена към стената. Ортис знаел какво съдържа тя: жиците, свързващи хотелските телефони с останалия свят. Един добър гражданин отпреди милион години би могъл да си каже за такава кутия: „Онова, което телефонната компания е събрала, не бива да бъде разделено от човешка ръка.“

Да, такова било и преобладаващото чувство в съзнанието на Хесус Ортис. Той никога не би повредил кутия, която е от голямо значение за много хора. Но нали тогава мозъците били толкова големи, че всъщност можели да мамят притежателите си? Още първия път, когато Ортис минал покрай перачницата, мозъкът му искал от него да прекъсне всички телефони, но знаел как душата на младия мъж се противи на лошите постъпки. И с цел да не го слиса, мозъкът му непрекъснато повтарял окуражаващо: „Не, не, разбира се, че няма да направим такова нещо!“

При четвъртата обиколка мозъкът го вкарал в перачницата, но му измислил и история за прикритие. Понеже Ортис бил добър гражданин, претекстът да влезе бил да потърси зеления костюм на Мери Хепбърн, който явно бил изчезнал в една друга вселена предишната вечер.

След което Хесус Ортис отворил кутията и отскубнал всички жици. Само за няколко секунди един типичен мозък отпреди милион години превърнал най-добрия гражданин на Гуаякил в буйстващ терорист.

На остров Манхатан един американец на средна възраст, водещ рекламна кампания, съзерцавал провала на своя шедьовър, наречен „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век.“ Мъжът току-що се бил преместил в нови помещения, намиращи се най-горе, в кухата част от сградата на „Крайслер“, досега показен салон за производители на арфи, които банкрутирали — както банкрутирали град Илиъм, Еквадор, Филипините, Турция и така нататък. Името на мъжа било Боби Кинг.

Той се намирал в същия времеви пояс като Гуаякил и една линия, прокарана право на юг от дълбоката бръчка върху челото му и пресичаща екватора би стигнала накрая до една още по-дълбока бръчка върху челото на *Андрю Макинтош в Гуаякил. *Макинтош все по-заповеднически викал: „Ало! Ало!“, но получавал отговор толкова, колкото ако бе държал до ръбестата си глава препарирана галапагоска морска игуана.

На бюрото пред Боби Кинг имало препарирана галапагоска игуана и той разсмивал не един посетител, като се преструвал, че я бърка с телефонната слушалка, опирал я до главата си и казвал: „Ало? Ало!“

Сега обаче Кинг нямал настроение за шеги. Посвоему той бил направил не по-малко от направеното от Чарлс Дарвин за прославата на Галапагоските острови — провел десетмесечна кампания за реклама и разгласа, която убедила милиони хора по цялата планета, че първият курс на „Баиа де Дарвин“ наистина ще бъде „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. През този период Кинг превърнал в знаменитости много от островните твари: безкрилите корморани, синеногите рибояди, кресливите фрегати и така нататък.

Неговите клиенти били еквадорското Министерство на туризма, самолетната компания „Екваториана“ и собствениците на хотел „Елдорадо“ и „Баиа де Дарвин“ , чичовците на *Зигфрид и на капитан Адолф фон Клайст. Между другото нито хотелския управител, нито капитанът имали нужда да си изкарват прехраната. Наследили приказни богатства, но се смятало, че въпреки това трябва непрекъснато да вършат нещо.