Кърт Вонегът - Галапагос

На въпроса на Кинг какви награди или почетни грамоти са получавали Мери и Рой, Мери отговорила, че съпругът й несъмнено заслужава много почести за добрата си работа в „Джефко“, но, че компанията прилага такъв подход само за висшите си чиновници.

— А да е получавал медали за военна служба? — попитал той.

— Рой е служил във флотата, но не е участвал в сражения — обяснила тя.

Естествено, ако Кинг бил позвънил три месеца по-късно и на телефона се случел Рой, той щял да чуе безкраен низ от трагичните подвизи на Рой от времето на опитите с атомни бомби в Пасифика.

— А имате ли деца? — попитал Кинг.

— Не в буквалния смисъл — отговорила Мери. — Но аз смятам всеки ученик за свое дете, а Рой е активист от скаутското движение, така че гледа на всеки член на групата като на свой син.

— Прекрасно отношение — рекъл Кинг. — Много се радвам, че си поговорихме, и се надявам, че пътешествието ще достави радост на вас и на съпруга ви.

— Сигурна съм в това — отвърнала тя, — но ще трябва да събера доста кураж, за да съобщя на директора, че искам три седмици отпуска в средата на срока.

— Когато се завърнете, ще разказвате на учениците си чудесни неща, затова директорът с удоволствие ще ви пусне — успокоил я Кинг.

Между другото Кинг изобщо не бил стъпвал на Галапагоските острови, и никога нямало да стъпи там. Но и той като Мери Хепбърн бил виждал много снимки. Тъкмо се канел да прекъсне разговора, когато Мери се обадила:

— Понеже попитахте за почетни грамоти, медали и така нататък…

— Да? — подканил я Кинг.

— Скоро ще получа една награда, или по-скоро нещо, което възприемам като награда. Но понеже се предполага, че не знам за това, може би не трябва да ви го казвам.

— Ще мълча като гроб — казал Кинг.

— Разбрах за това случайно — започнала Мери. — Завършващият тази година випуск ще посвети почетния си албум на мене. Нарекли са ме с прякор, и аз случайно го научих в една печатница, където отидох да взема вместо една приятелка покани по случай раждането на близнаците й, момче и момиче.

— Аха! — възкликнал Кинг.

— И знаете ли какъв прякор са ми измислили милите млади хора? — попитала Мери.

— Не — казал Кинг.

— „Олицетворение на майката природа“! — осведомила го Мери.

На Галапагоските острови няма гробища. Океанът получава всичките тела, за да ги използва както намери за добре. Но ако Мери Хепбърн имаше надгробен камък, най-подходящият надпис би бил следният: „Олицетворение на майката природа.“ А в какъв смисъл Мери е приличала на майката Природа? Независимо от състоянието на пълна безпомощност на Санта Росалия, тя непременно искала там да се раждат човешки деца. И нищо не можело да я спре да направи всичко, зависещо от нея, за да може животът безспирно да продължава.

Когато Боби Кинг узнал, че Мери Хепбърн е една от шестимата нещастници, добрали се до Гуаякил, за пръв път от месеци насам той се сетил за нея. Смятал, че Мери ще е заедно с Рой, понеже му се сторили неразделна двойка, и решил, че името на Рой случайно е пропуснато от управителя на хотела „Елдорадо“, който все по-трескаво час по час изпращал телетипни съобщения.

Между другото Кинг знаел и за мене, макар и не по име.

Знаел, че при построяването на кораба загинал един работник.

Кинг обаче не възнамерявал да направи публично достояние това сведение, което можело да породи суеверието, че на „Баиа де Дарвин“ има призрак, така, както и семейство фон Клайст не желаело да се разчуе, че един от членовете му е настанен в болница с хореята на Хънтингтън, а за още двама има петдесет процента вероятност да се окажат преносители на болестта.

Дали през времето, когато прекарали заедно на Санта Росалия, капитанът казал на Мери Хепбърн, че може да е преносител на Хънтингтъновата хорея? Да, той й разкрил страшната тайна, но едва след като живели десет години на безлюдния остров, когато осъзнал, че Мери безогледно използва спермата му.

От шестимата отседнали в „Елдорадо“ Кинг познавал само двама: *Андрю Макинтош и сляпата му дъщеря Сълини — и, разбира се, Казак, кучето на Сълини. Всеки, който познавал семейство Макинтош, познавал и кучето, макар че Казак, благодарение на хирургическа намеса и дресировка всъщност нямал облик. Бащата и дъщерята често посещавали някои ресторанти, за които работел Кинг, и *Андрю Макинтош, за разлика от кучето или дъщерята, участвал в телевизионни разговори с някои от тези клиенти. Кинг следял предаванията заедно със Сълини и кучето на монитор зад кулисите. Останал с впечатлението, че когато е редом с баща си, дъщерята има облик почти колкото кучето. И единственото, за което тя можела да разговаря, бил баща й.