Нино Ричи - Къде отиде тя

— Ще ми бъде приятно отново да се видим.

Разделихме се пред входа на нейното общежитие.

— Много се радвам, че отново се видяхме — изрекох на раздяла. — Може би нещата между нас този път ще станат малко по-нормални, отколкото досега.

— Те и преди не бяха зле.

Последва неловък миг, преди да си разменим целувка на сбогуване.

— Е, тогава, лека нощ.

Щом стигнах до вратата на моята квартира, се спрях за една цигара. Собственикът на сградата, един хитър кореец, носещ името Ендрю, макар че то въобще не беше корейско, измъкна хартиена кърпичка от пакета, оставен на масата, за да избърше следите от червило по бузата ми. Очаквах да изръси някаква недодялана шега, но вместо това той бързо ми намигна съучастнически и закачливо.

— От сестра ми е — опитах се да се оправдая аз.

— Аха.

За пръв път от много седмици насам ме прониза пристъп на страх, че той вече ме познава прекалено добре. Имаше навика да се отнася по-фамилиарно с някои от своите наематели, предлагайки им между другото от ритуалните свещи, които държеше зад тезгяха в портиерската си стаичка. Ето че си позволи интимен жест и спрямо мен, като накрая небрежно махна с ръка, при това с всеопрощаваща усмивка.

Наех този апартамент в старата жилищна сграда от кафяв пясъчник и с поолющена фасада, на ъгъла на Хурон и Колидж. От едната си страна къщата имаше вита и порядъчно ръждясала метална противопожарна стълба, която обитателите на сградата често използваха вместо главното стълбище. На отсрещния тротоар се издигаше внушителната фасада на Института за психиатрични болести. Понякога нощем, когато всички съквартиранти вече спяха дълбоко, оттам долитаха приглушени стенания или острораздиращи нощния въздух писъци, каквито можеш да чуеш само в африканските джунгли. Обаче денем, независимо от шума от оживеното улично движение по Колидж стрийт, психиатричното заведение изглеждаше съвсем безлично и с нищо не издаваше какви трагедии се разиграват зад невъзмутимата му фасада. Достатъчни бяха само няколко минути, за да се добера пеша до китайския квартал, с неговите ресторантчета и магазинчета, където, провирайки се едва-едва се между щайгите, кашоните и камарите от стока за продан, се озовавах сред невъобразима смесица от миризми на най-различни подправки и на загнили зеленчуци. След броени минути, ако продължавах все на запад, отвъд Батхърст, попадах в Малката Италия, и тъй като инстинктивно недооценявах всичко родно, аз рядко дръзвах да се вясвам там, подплашен да не ми се стори прекалено познато и поради това някак си дребно и незначително.

Въпреки солидния доход, който ми осигуряваше бащиното наследство, аз никога не се разпростирах нашироко с парите, така че моята квартира си оставаше зле обзаведена, изцяло запълнена с овехтели мебели, домъкнати от магазините за втора употреба. Същото важеше и за моето учение: понеже ми предложиха преподавателско място, аз избрах да довърша годините, отделени за придобиването на научна степен, в моята стара Алма Матер — в университета Сентениъл, разположен сред голите полета отвъд последните предградия — макар че като го напуснах преди три години, за да потегля за Африка, си мислех, че никога вече няма да се върна тук. Четири дни седмично бях задължен да отивам до студентското градче (или кампуса), с наследената от баща ми кола — кобалтовосиния „Олдсмобил“, засега единствената ми придобивка от него. Сред модерните миниатюрни градски коли този старомоден автомобил приличаше по-скоро на някакво праисторическо изкопаемо — подобно на необичайно едър и тромав динозавър, ненадейно пробудил се след хилядолетен сън.

Една вечер се отбих да вечерям в дома на моя стар приятел от студентските години — Майкъл Якобели. Откакто се бях виждали за последен път, той се бе оженил, така че сега имаше син. Живееше със семейството си в малка къща, една от онези, които баща му даваше под наем, съвсем близо до западния край на студентското градче. Когато влязох у тях, заварих целия коридор с разпилени по пода детски играчки.

— Виктор, драги мой, очаквах да се завърнеш от африканските джунгли целият нашарен с племенни татуировки или с нещо от този сорт. Просто така, за повече колорит.

Той изглеждаше преждевременно състарен и някак си по-хилав. Косата му вече бе започнала да изтънява в сравнение с времето, когато се срещахме. Освен това бе започнала да посивява, макар че беше само на тридесет.

— Значи реши да се върнеш и сега отново свикваш с всичко тук — рече ми той.