Нино Ричи - Къде отиде тя

Заварих вратата на Рита широко отворена. Щом почуках на касата, тя се извърна от огледалото, в което бе вперила очи, докато стискаше в ръка позлатената гилза на яркото си червило.

— Здравей, страннико — рече ми тя.

Изглеждаше досущ като всичките онези млади момичета, с които току-що се бях разминавал в коридорите, със свежо лице и с безгрижна, весела усмивка на лицето си, със стегната назад в конска опашка коса, за да се откроява по-добре онова, с което бе тъй щедро надарена — червените устни и удивително сините очи. Като изключим потискащата близост от бащиния ни дом, който бяхме принудени да споделяме в миналото, и спомените от детството, сега почти нищо не бе останало от роднинските ни притеснения.

— Значи най-после и ти се реши да се преместиш в големия град — отбелязах аз.

— Засега тук нямаме кой знае какви шансове, но ще видим как ще се получи с ориентацията и с всичко останало.

Стаята й вече беше подредена напълно по подобие на онази, която тя и Елена бяха споделяли в къщата на семейство Амхърст в Мърси. Същите розови одеяла за покриване на леглата, същите дребни и напълно безполезни джунджурии по лавиците и первазите под прозорците — може би й служеха просто за украса. Спомних си, че при посещенията ми в къщата на Амхърст — след нейното заминаване от нашия бащин дом — оставах поразен от уютната подредба на стаята, която Рита споделяше с Елена. Не бях забравил, разбира се, и упоритото й настояване да я възприемат като сестра на Елена, както и това те двете да бъдат приемани като родни дъщери на господин и госпожа Амхърст. Сякаш целта на всичко това беше да се заличат следите от това, че и двете бяха прибрани подобно на сирачетата от някое бедняшко сиропиталище в традиционните викториански романи. А ето че сега, докато оглеждах тяхната стая в общежитието, обзаведена като копие на онази в къщата на техните осиновители, си мислех само, че двете момичета дотолкова се бяха приспособили към тази роля, че дори и тук не можеха да се отърват от нея. Единственият елемент в стаята на двете момичета, който внасяше някаква дисхармония, бе един плакат над гардероба, изобразяващ репродукция на едно от безобразните, напълно смахнати платна на Салватор Дали. На преден план изпъкваше чисто голата Леда и плаващият около нея лебед на фона на вълните на някакво езеро. Контурите на пейзажа, изпълнени в стила на рафаелитите, както и багрите сякаш изтъкваха факта, че тази стая се обитава само от две съвсем млади жени, но в общата атмосфера се долавяше някаква смътна закачливост.

За дълго останах изправен край вратата, докато чаках Рита да приключи с приготвянето си за излизане. Тя се позабави, може би смутена от неочакваната ми поява и дори не се досети да ме покани да вляза вътре и да се настаня по-удобно.

— Елена не е ли тук? — попитах.

— Слезе долу до кафенето. — Глождеше ме подозрение, че Рита всъщност я прикрива. — Но ми каза да ти предам поздравите й.

— Имам чувството, че я изнервям дори само с присъствието си.

— Защо говориш така?

— О, нали знаеш… Аз си оставам завареният брат лумпен, който вечно се крие в засада някъде наблизо.

— Но ти не си неин брат.

— Може би именно заради това.

Прекосихме късото разстояние от студентското градче до китайския квартал. Слънцето вече залязваше, падаше вечерният полумрак и улиците започваха да се заливат с отблясъците от неоновите реклами, сякаш се намирахме в някакъв порочен център на хазарта или пък в прочут лъскав курорт. Гледах как Рита подбираше покупките си, докато изреждахме малките магазинчета от двете страни на улицата, докато се провирахме сред нагъсто подредените сергии, предлагащи непознати чуждоземни плодове, зеленчуци и подправки. Сякаш едва сега за пръв път осъзнах, че тя бе тук, пред мен, буквално пред очите ми, като нежна птица, пърхаща с криле миг, преди да полети, докато за нея аз бях може би само едно познато лице сред стотиците непознати в многолюдната навалица.

— Моята квартира е съвсем наблизо, ей там, зад онзи ъгъл — обясних й аз. — Виждаш, че всъщност от твоето общежитие дотук няма и пет минути път.

— Това е чудесно. — Ала в тона й все пак се почувства някакъв лек полъх на дистанцираност, усетих до болка познатият й стремеж да се предпазва от всичко нежелано, усетих и несигурността й по отношение на нашите взаимоотношения. — Тогава ще можем по-често да се виждаме.

Вечеряхме в един ресторант в съседство, където неведнъж се бях отбивал. Намерих го лесно, макар откъм улицата да ни посрещаше само най-обикновена врата без никакъв надпис. От нея стъпалата ни поведоха надолу към неголям сутерен, по чиито стени бяха окачени дъски с надраскано с тебешир меню. Вътре имаше само няколко паянтови маси, които, за съжаление, се оказаха почти изцяло запълнени.