Нино Ричи - Къде отиде тя

— Много е диво тук — промърмори Рита.

Настанихме се в ниша в дъното на помещението, край една от малките маси само за двама. За миг като че ли си споделихме някакво неясно интимно усещане, тъй като тясното пространство ни принуждаваше да седим сковани, близо един до друг.

— Значи вече успя да се уредиш? — подех аз най-безопасната тема от общ характер.

— Всичко е наред засега. Но откакто дойдох, се чувствам безпомощна, сякаш съм изоставена или нещо такова, още повече, че тук родителите на почти всички са солидни: на кого бащата е президент на еди-коя си компания, на коя татенцето бил посланик еди-къде си и прочее местни знаменитости. Но е добре, че все пак Елена е с мен. Нея поне това не я впечатлява чак толкова.

Побъбрихме си за учението, за раздялата с дома. Отново ме обзе досадното усещане, че някакво неписано задължение тегне над нас, понеже рано или късно непременно трябваше да засегнем темата за баща ми; но колкото повече най-старателно я заобикаляхме, толкова по-несъществена ни се струваше. Макар да бяха изтекли само няколко месеца от смъртта му, вече го възприемахме като всецяло принадлежащ на миналото. Наистина, отначало се чувствах вцепенен и ме измъчваше усещане за вина, но постепенно и то затихна, след като си казах: сега вече с всичко това е окончателно свършено.

Към неговото завещание бе добавено едно допълнително условие, за което бях длъжен да й спомена — за желанието му да използвам част от наследството си, за да подпомогна образованието й, ако тя се нуждае от тези пари. Той не се отнасяше към нея като баща, нито пък й беше баща, никога всъщност и не прости изневярата на майка й, чийто краен продукт се явяваше тя. Но въпреки това до гроба го гнетеше вината за това, че не се е грижил достатъчно за нея. Така че именно сега трябваше да уредя този въпрос и с това да сложа най-после край на всичко.

— Оправяш ли се с парите? — подметнах аз.

— Мисля, че да.

— Предполагам, че семейство Амхърст продължава да се грижи за теб след гимназията и така нататък.

— Така е, в общи линии. Татко за кратко имаше някакви проблеми с уреждането на имотите си, но мисля, че сега всичко е наред.

— Е, ако все пак се нуждаеш от нещо…

— Благодаря.

Сервираха ни вечерята и всичко наоколо се изпълни с аромата на цвърчащото месо и на вдигащите пара зеленчуци. Въобще не ни донесоха вилици; очаквах Рита да се затрудни с китайските пръчици, обаче тя се справи учудващо сръчно. Аз така и не успявах да се отърся от сковаността в отношенията си с нея, усещайки се по някакъв начин виновен заради нейната невинност и заради инстинктивното й желание да намери най-сетне своя дом в този негостоприемен свят.

Поговорихме малко за бъдещите й планове. Доста се притесних, когато разговорът се насочи към общите очертания на бъдещия й живот. Преследваше ме страхът да не бъде разкрито нещо извънредно болезнено около нея, някаква вина, свързана с годините, които тя прекара във фермата на баща ми. Обаче Рита изглеждаше съвсем като всички останали нормални жени на своите години, възползваше се от възможностите, които й предлагаше младостта, без да е съвсем наясно с бъдещето си, но и без да се страхува за него.

— Може би ще постъпя също като теб — изрече тя накрая. — Ще пътувам. И ще се занимавам само с това, което си пожелая.

— Не очаквах, че мога да послужа за пример в това отношение — смутено промърморих аз.

Помещението се изпълни докрай с шумовете и миризмите, които неизменно съпътстваха сервирането на запълнени до предела маси. Всички дъвчеха и бърбореха оживено. Рита смъкна лентата, която пристягаше косата й, и сега тя свободно се разстла върху раменете й. Несмутимото й спокойствие някак си завладя масата ни, независимо че я бях срещнал в напълно анонимна среда, в един свят от съвършено непознати нам хора. Истинско чудо бе да я гледам сега такава, без никакви противоречия и колебания. И двамата като че ли внезапно се поотпуснахме, удивени от чудото, наречено живот. Живот, предоставящ ни свободно да избираме това, на което желаем да се посветим.

Като потеглихме обратно към нейната квартира, аз й предложих да й покажа моята.

— Не зная. Може би не бива още тази вечер — поколеба се тя. Усетих, че й се искаше да ми погостува, но в същото време си мислеше и за Елена. — Ще е по-разумно пак да се отбием в някой ресторант или някъде другаде, където е редно да се отиде.

— Е, тогава може би някой друг път — кимнах й аз. — Ще ти се обадя някой ден, за да вечеряме пак заедно.