Нино Ричи - Житията на светците

— Ама наистина ли? — задавено промълви, докато продължаваше да размазва грима по очите си с носната си кърпичка. — Да не се опитвате да ме излъжете?

— Да, истина е.

— Ами децата?

— Този, на когото принадлежат, не е вашият съпруг. — Жената набърже отмести поглед от лицето на майка ми към моето, а после отново се взря в мама.

— О, слава богу! — тежко въздъхна тя и обви врата на майка ми с дебелите си ръце. — Благодаря ви, госпожо, много ви благодаря. Не знаете какво бреме ми смъкнахте от гърба! Е, можете ли да си представите какво преживях, когато дойдох тук и ви видях издута като кит, а после и това малко момче, с очи също като очите на мъжа ми…

Ала сега внезапно засвири корабната сирена, при което очите на жената отново се наляха със сълзи. Подът на каютата се разтресе, като че стомахът на някакво огромно чудовище внезапно се бе разбунтувал.

— Госпожо, струва ми се, че двигателите на кораба току-що заработиха — предупреди я майка ми. — По-добре е да слезете от кораба, освен ако не сте си наумили да ни следвате чак до Канада.

— Да, да, благодаря. Надявам се да ме извините, че дотолкова си бях изгубила ума, та бях повярвала, че сте някаква продажна жена…

— Да, добре, ама сега побързайте — рече майка ми, като изпрати жената до вратата. — Ако имам възможност, ще разменя няколко думи с него за вас.

— Много, много ви благодаря, госпожо, безкрайно ви благодаря — забързано изрече тя, докато затваряше вратата и на раздяла погали ръката на майка ми; но само след миг, докато бързаше надолу по коридора, я чухме как пак се развика: „Ще го убия! И двамата ще ги убия!“

— Сбогом — промълви майка ми, докато я гледаше как се отдалечава. — Бедната жена. — Обаче след миг се усмихна: — Е, поне на нея всъщност дължим тази каюта, нали, Виторио? Хайде, ще се облека и ще излезем да кажем „Сбогом“ на Италия.

На палубата тъкмо вдигаха мостика. Пристигналите в последния момент пътници изоставиха багажа си и се струпаха зад парапета, за да помахат с ръка на изпращачите си. По цялата дължина на палубата се бяха наредили пътниците в три, дори четири редици, плътно до парапета, викайки с все сила към онези, които оставаха долу на кея:

— Довиждане, Италия! Здравей, Америка!

Майка ми се опита да се провре, заедно с мен, сред навалицата, до мястото, където долу на кея освобождаваха въжетата, с които корпусът на кораба беше привързан към кея. Отдолу изпращачите се провикваха с последните си напътствия към заминаващите, вдигайки достатъчно шум, за да събудят мъртъвците в гробищата:

— Предупреди Джовани, че го търсят военните!

— Да предадеш от мен много поздрави на президента Айзенхауер! И да ми изпратиш от там една американка и за мен!

— Кажи на баща си, че когато ми падне в ръчичките, ще му откъсна топките!

После, сред цялата тази невъобразима врява, аз чух един момчешки вик: „Здрасти, Вито!“ и очите ми трескаво се заеха да претърсват тълпата, докато накрая не се приковаха към едно познато лице, изскочило от сенките и размахващо шапка от рипсено кадифе. Ръката ми инстинктивно се надигна, за да помаха в отговор на приветствието отдолу.

— На кого махаш? — попита ме майка ми.

Но аз само се присвих смутено — шапката от кафяво рипсено кадифе пристъпи още по-напред, в отговор на моето махане или на нечие друго, само че под нея не се оказа едно малко момче, а зрял мъж с набръчкано лице и почернели зъби.

Щом междината между парапета на палубата и брега се разшири, корабната сирена силно изсвири и за миг успя да заглуши всичките викове. Корабът бавно, като грамаден и много уморен кит, се изтегли към водите на залива, след което се завъртя с носа към открито море. Най-после силуетите на хората на кея се сляха в една обща сива маса, виковете им вече едва се чуваха. И докато корабът неуморно се отдалечаваше, аз най-неочаквано изпитах огромно облекчение, сякаш можех някак си да причиня болка или друга вреда на оставащите на смаляващия се бряг. Сега не ни оставаше нищо друго, освен майка ми и аз да се слеем с безкрайната свобода, необятна и синя като морето.

Останахме край парапета на палубата, докато повечето от хората се оттеглиха. Постепенно вятърът се усили и миризмите на Неапол и на тълпите по пристанището отстъпиха пред мириса на соленото море.

— Дядо дали ще умре, докато ние ще бъдем в Америка?

— Може би.

— А ще живеем ли с баща ми, като отидем там?

— Това ли искаш?

— Не зная.

Когато най-после се прибрахме в нашата каюта, Неаполитанският залив вече не изглеждаше по-голям от купа, която можеш да стискаш в ръката си. Вече бяхме в открито море.