Нино Ричи - Житията на светците

— Благодаря — кимна майка ми, когато чашата й бе напълнена. Гласът й прозвуча странно в тази стая, наситена единствено с напрегната тишина. — Може би ще се намери малко газирана вода за сина ми.

Тя обаче не започна да се храни, а първо огледа всички присъстващи с надеждата някой от корабните офицери най-после да подеме някаква тема за разговор.

— Хайде, Виторио, да се съсредоточим върху храната — примирено изрече тя накрая. В чинията си нави руло от шунката и ми го подаде, после сви едно на себе си, отхапа от него, а накрая избърса пръстите си в салфетката и протегна ръка към чашата си.

— Наздраве! — Забързано изречени дружни приветствия от мъжки гласове се изредиха наред около масата, след което обаче отново се спусна завесата от напрегната тишина. Майка ми за втори път върна чашата си на мястото й.

— Извинете, капитане, но да не би да сте забранили разговорите на масата?

Дузина уста около масата застинаха насред оживеното дъвчене. Капитанът веднага вдигна поглед от чинията си и поднесе салфетката към устните си. Лицето му мигом се зачерви.

— Да е забранено? Защо говорите така?

— Защото никой от вас не е продумал повече от десетина думи откакто влязох тук. Имам чувството, че съм на погребение!

Капитанът обаче само се усмихна кисело, сякаш едва сега проумя за какво става дума.

— Аз само държа да се спазват някои формалности — обясни й той. — Разбира се, госпожата има свободата да говори колкото си ще.

Капитанът отново пое чашата си в ръка и въпреки поканата му ние отново затънахме в натегнато мълчание, само че след като изпи виното в чашата си, той пак се извърна към майка ми и отново я удостои с невеселата си усмивка:

— Някога капитанът в открито море е бил пълновластен господар на кораба си — започна той. — Ала сега навсякъде се сблъсква само с безредие. Тези дребни ритуали са единственото, което ни е останало.

— А вкъщи? — подметна майка ми.

Антонио, който седеше до нея, се помръдна неудобно на стола си, след което рязко грабна салфетката и забързано я поднесе към устните си.

— Извинете? — попита капитанът.

— Попитах за това дали един морски капитан още притежава абсолютна власт в дома си?

Леко сдържан, по-скоро леко нервен смях обиколи масата. Капитанът също се поусмихна, при това не чак толкова кисело, колкото преди малко. Антонио отчаяно метна салфетката си върху масата.

— Ами… разбира се, че да — отвърна капитанът с едва ли не сърдечен тон. — Или поне докато жена му не се опита да внесе безредие.

Сега дружният смях на корабните офицери не беше чак толкова сдържан.

— Кажете ми тогава — продължи майка ми, като отново се залови със съдържанието на чинийката с ордьовъра, — не се ли притеснявате да прекарвате толкова дълго време в открито море? Какво ще си помислите за жена ви, след като по цели месеци я оставяте сама? Дори и една жена понякога може да бъде обладана от силно желание, което трябва поне от време на време да бъде удовлетворявано. — Още един залп от смях. Само че този път избликът много скоро стихна, щото на капитана сега явно хич не му беше до смях.

— Какво върши тя, си е нейна лична работа — намусено отвърна той. После се съсредоточи върху чинията си, сякаш с това бе изчерпил въпроса.

— Разбирам — настоятелно продължи майка ми, — обаче виждам също, че децата ви — тя посочи с кимване към фотографиите на стената зад капитана, — удивително много приличат на вас. Може би поне затова би трябвало да сте благодарен на съдбата.

Капитанът, сломен, остави вилицата си и напрежението в помещението още повече се сгъсти. Но накрая той поклати глава и издаде някакъв неясен звук, наполовина като изсумтяване, наполовина като смях.

— Очевидно не се предавате лесно, госпожо — призна той. — Е, нееднократно вече съм бил обвиняван, че съм тиранин. Няма да се засегна и от обвинението, че съм недостатъчно толерантен.

Като че ли сега напрежението в помещението се поразчупи и постепенно разговорът започна да се лее много по-свободно. Докато стюардите сервираха супата, някои от офицерите поискаха разрешение от капитана да свалят куртките си, което той позволи само с едно леко кимване; а пък когато дойде ред на печеното, повечето от тях поразхлабиха твърде пристегнатите си колани и дори навиха ръкавите на ризите си. Разговорът все по-начесто се прекъсваше от звънък смях. Върху подносите по масичките за сервиране се струпваха все повече изпразнени бутилки, ала стюардите упорито продължаха да доливат чашите. Седящият срещу мен д-р Козабене стисна една току–що отпушена бутилка под лакътя си, за да му е по-лесно с пълненето на своята и на съседите си чаши. В резултат неговата поне винаги бе пълна догоре, буквално до ръба. А по едно време той издебна майка ми да отклони погледа си някъде настрани, за да ми намигне съучастнически, докато доля малко от бутилката с вино в моята газирана вода, след което стените започнаха бавно да се въртят пред очите ми, като някакъв голям глобус около оста си. Единствен капитанът като че ли не бе под въздействието на изпитото вино. Наистина той редовно изпразваше чашата си, както и всички останали, обаче за разлика от тях виното още повече го вкисваше — също като дядо ми — и го подтикваше да поглъща все повече вино, както животните влачат всичко в хралупите си.