Нино Ричи - Житията на светците

— Всичко е наред — опита се майка ми да го успокои. Пое кърпата от ръцете му. — Докторът само се шегува.

— Аз просто бях загрижен за здравето на госпожата — обади се докторът.

Д-р Козабене се изправи и посегна към другия край на масата за следващата бутилка, оставена там недокосната от офицерите. С бутилката в едната си ръка и чашата в другата той се заклатушка неуверено към койките и шезлонгите в далечния край на помещението.

— Помня — отново заговори той, — каква буря ни връхлетя най-внезапно през тридесет и трета. И тогава небето изглеждаше като сега: в една минута синьо, ала в следващата — черно като нощ. А пък корабът, на който тогава служех, беше толкова стар, все едно от времето на Цезар. Трябваше да се завържем за нещо неподвижно на палубата, за да не изпопадаме зад борда. Не е като сегашните огромни кораби, в които можеш да спиш по време на буря и нищо да не усетиш…

Отпусна се морно в една от койките, запазени за капитана, и се наведе напред, за да развърже връзките на обувките си. Гласът му бе подрезгавял и напрегнат.

— По-добре да тръгваме — каза Антонио и подхвана майка ми под ръка. — Бурята може скоро да ни връхлети, а пък аз така или иначе трябва да смъкна тази униформа. А докторът, както сама виждате, не е много приятен събеседник след вечеря. Лека нощ, докторе.

— А? Ама още е толкова рано, за къде тръгнахте? — Докторът се изтегна на койката. Краката му, в бели чорапи, стърчаха от другия й край. Бутилката и чашата си той бе оставил пред себе си, на ниската масичка край койката. Тази масичка бе също като онази в нашата двеста и тринадесета каюта, само че по-голяма. Върху нея бе просната същата стара кафява карта, на която Европа изглеждаше странно уголемена и издута, докато Америка приличаше на тясна ивица, преграждаща безкрайния океан. Антонио ни поведе към вратата, но докторът ни спря точно когато минавахме покрай него и се пресегна към бутилката на масичката, за да ни я подаде.

— О, останете само за още по чашка — примоли се той. — Ето, виждате ли, корабният лекар настоява. Не искате? Е, добре тогава, вървете по дяволите. И приятно пътуване на госпожата. Надявам се, че… — Обаче ние вече излизахме през вратата.

Щом се озовахме на палубата, Антонио посочи към късчето от небето, някъде далеч, почти до хоризонта, където звездите като че ли внезапно бяха изчезнали.

— Изглежда, че се насочваме право в центъра на бурята — замислено изрече той. Но странно, зад палубния парапет водата изглеждаше съвсем спокойна и даже неподвижна на лунната светлина; само вълните от движението на кораба нарушаваха гладката морска повърхност.

— Да си приготвим ли спасителните жилетки? — обади се майка ми.

Ала сега Антонио внезапно стана много сериозен.

— Всъщност, реално погледнато, няма опасност — каза той. — Все пак никак не е забавно да преминаваме през буря. Този кораб е стар, така че ще трябва само да следим кила, който не е толкова добър както при по-новите кораби.

— Ти ще се тревожиш за кила — каза му майка ми. — Аз искам само да зная дали ще мога да спя спокойно тази нощ.

— Не е зле да има по едно ведро край всяка койка.

Щом стигнахме до вратата на нашата каюта, Антонио спря.

— Кристина, никак не ми се иска през тази нощ да излизаш от каютата. При твоето състояние…

— Да, да, зная. Само че ми омръзна да слушам все да се натяква за моето състояние. Не съм болна, а бременна. — Майка ми докосна носа на Антонио с портокала, който бе взела от капитанската маса. Хайде, стига, с мен всичко ще е наред. Иди да си играеш с твоите играчки, като всяко добро момче.

Докато майка ми се къпеше, аз гледах през илюминатора как бурята приближаваше. Морето сега стана много по-неспокойно, изпращайки като предупредителни сигнали отблясъците от лунната светлина, падаща върху разигралите се вълни. Аз съзерцавах като омагьосан как вълните се надигаха все повече и повече, докато накрая започнаха да засипват с пръски илюминатора. Светлината от луната и звездите се стопи незнайно къде, сякаш огромен балдахин бе спуснат от небето, така че само палубните светлини и лампите откъм другите илюминатори нарушаваха мрака. Тежки водни капки забарабаниха отвън, по стъклото на илюминатора. Точно когато майка ми излезе от банята, дъждът рязко се усили. Замайването ми, причинено от виното, което д-р Козабене бе налял в чашата ми с газирана вода по време на вечерята, сега се примеси с ново замайване, което обаче много по-силно разбърникваше стомаха ми.