Нино Ричи - Житията на светците

Откакто започна пътуването, капитанът твърде рядко се появяваше сред пътниците, като веднъж или може би два пъти на вечеря седна за малко начело на голямата маса в салона за хранене на първата класа, сериозен и скован и дори вкиснат, ама доста преди края на вечерята изчезна нанякъде. Веднъж Антонио ме отведе до капитанския мостик и аз застанах само на няколко метра от капитана. Очаквах той да се извърне към мен, да покаже с нещо, че ме познава, обаче той продължаваше да оглежда морето с присвити очи, сякаш въобще не ме бе забелязал, с напъхани в джобовете си ръце, толкова здраво стиснал челюсти, като че ли някаква стара вражда не му даваше мира, а той премисляше всичко за нея отново и отново, като така гневът му още повече кипваше. Около него все витаеше излъчването на някакъв властен авторитет, което ме подтикваше да си спомням за политиците от Рим, от които хората във Вале дел Соле вечно се оплакваха — мъже, които направляват живота ни, ама от толкова значително разстояние, че с тях ние никога не можем да се срещнем. Като привидения от някакъв друг свят.

Само че като измина около една седмица от потеглянето ни от Неапол, Антонио Дарканджело почука на вратата на каютата с покана от капитана.

— Капитанът би искал да знае дали госпожата и синът й ще се присъединят към нас за вечерята?

Майка ми само вдигна въпросително вежди.

— На какво дължим тази чест?

Дарканджело смутено се изкашля.

— Капитанът желае да се извини заради… заради онзи дребен инцидент в Неапол.

— Разбирам отвърна майка ми. — Само че този жест изцяло ли е по идея на капитана?

— Признавам, че добавих една-две думи…

— А казахте ли на капитана какво мисля за онази негова дребна шега, в която той ни забърка?

— Извинявам се, Кристина, но… не казвайте пред другите мъже нищо, което би могло да го изобличи. Моля ви, направете го заради мен.

— Добре, добре, ще видим как ще се държи той.

Капитанската каюта беше точно под кабинета му и се отличаваше със същия стил на поовехтяла елегантност — тъмни ламперии по стените без нито един прозорец; тежки дървени мебели, износени тапицерии от кадифе. От едната страна, под един месингов свещник, се виждаха десетки стъклени висулки, надвесени над дълга маса за хранене с бяла ленена покривка. Повечето от столовете около масата вече бяха заети. Капитанът, начело на масата, се надигна, щом влязохме, а останалите мъже последваха примера му.

— Дарканджело, предполагам, че си предал моите извинения за бъркотията в каютата на госпожата. — Той леко се поклони към майка ми, обаче в този жест се долавяше, че за него всичко това е само нещо, за което едва ли следва повече да се споменава. На стената зад него обаче аз забелязах фотографии на четири деца, окачени в големи овални рамки, а в средата — портрет на жена, която изглеждаше като по-млада и по-красива версия на онази, която тъй бурно бе нахълтала в нашата каюта.

Антонио Дарканджело ни представи. Бяхме общо дванадесет или тринадесет души, повечето от които с униформи на флотски офицери, със стегнато скроени сини кители, до един с пристегнати колани, почти неразличими един от друг. Само един гост обаче се отличаваше от останалите — едър, пълен мъж с пооредяла и посивяла коса, с осеяни от червеникави капиляри бузи. Той бе облечен изцяло в бяло, от яката до обувките си. Вече го бях зървал веднъж или дваж, в салона за хранене на първата класа, да обикаля от маса на маса, при това неизменно с чаша в ръка. Гласът му кънтеше над останалите.

— Това е д-р Козабене — представи го Антонио, — който се грижи за всички на кораба, които боледуват или умират. Което означава, че той обикновено няма никаква работа.

— Приятно ми е да се запознаем — кимна корабният лекар, протегна дебелите си пръсти към ръката на майка ми и я поднесе до устните си.

Масата бе отрупана с порцеланови съдове и блестящи сребърни прибори; салфетки от червен плат като екзотични цветя обкръжаваха столчетата на чашите с вино, а бутилките с червено вино стърчаха насред масата като колони по булевард. Към всяко място бяха подредени по три чинии една върху друга, с голям поднос най-отдолу, както и купа за супата, плюс малки чинийки за ордьоври от целина и моркови, маслини, резени шунка и сирене проволоне. Приличаха ми на миниатюрни модели на пищните фонтани от по няколко нива, които видях по площадите на Неапол.

Ние заехме отредените ни места и капитанът вдигна глава. Само този негов жест се оказа достатъчен, за да се въдвори пълна тишина. Той ни пожела „Добър апетит“ и офицерите се задвижиха като автомати, чиито пружини изведнъж са били отпуснати — разпростряха кърпите на коленете си и се наведоха мълчаливо над дребните блюда с ордьоврите. Междувременно стюардите, незабележими като привидения с техните бели ръкавици и костюми за сервиране, навлязоха в помещението с вдигащи пара супници и покрити подноси, които поставиха на масичките за сервиране, намиращи се отстрани. Един от тях обиколи масата с единствената задача да отпуши бутилките и да налее в чашите.