Нино Ричи - Житията на светците

— Да, тези там наистина успяха да ме разсмеят — рече ми тя, докато ме дърпаше напред и бършеше сълзите си. — Хайде, по-добре да се заемем с нашата работа и да намерим каютата ни, преди да са ме изхвърлили зад борда като полудяла.

Майка ми се наведе, хвана дръжката на куфара и се опита да го вдигне. Но в следващия миг изневиделица, промъкнал се като призрак зад кордона, притича един мъж в синя униформа — дори и шапката му беше синя — за да се наведе енергично и да постави яката си десница върху дръжката на нашия куфар.

— Позволете ми — каза той и с лекота вдигна куфара, след което веднага го пренесе през кордона. За миг се изплаших, че шегата на майка ми ще вземе да се окаже чиста истина и че ще бъдем изхвърлени зад борда; пък и непознатият, застанал до нас, ми се виждаше толкова сериозен и строг — въпреки усмивката му добре оформената му челюст изскачаше напред като заплашителен белег. Ала още в следващия миг, когато смъкна офицерската си фуражка, той изведнъж се преобрази до неузнаваемост, може би защото чак тогава забелязах как суровите черти на лицето му се смекчиха от сивите нишки в косите му, както и от бръчките около ъгълчетата на очите му, сякаш се смееше.

— Името ми е Дарканджело — представи се офицерът. — Антонио Дарканджело, трети помощник-капитан. Мога ли да отнеса куфара на госпожата до каютата й?

— Благодаря — кимна майка ми след кратко колебание. — Много мило от ваша страна. Но защо ми се струва, че не сте чак толкова любезен с всичките пътници?

— Защото не всички пътници имат чак толкова тежък багаж като вашия.

— Е, да, имате право.

И така, след броени минути и само след едно небрежно кимване на Дарканджело ние преминахме необезпокоявани през кордона от въжета на палубата. Щом се озовахме от другата страна обаче, Дарканджело на бърза ръка прегледа документите на майка ми.

— От Молизе ли сте? — учудено възкликна той, като надникна в паспорта й. — И аз така си помислих, като ви чух как говорехте на сина си. Макар че говорите много добре за жена от този край.

— Искате да кажете „за една селянка“? — веднага го парира майка ми.

Дарканджело мигом се изчерви.

— Извинете, исках само да кажа… нали разбирате, аз прекрасно познавам онзи италиански, който се говори във вашия край. Самият аз пък съм от Термоли.

— Хм, от Термоли ли? — усмихна се майка ми. — Чувала съм, че имате хубаво крайбрежие там.

— О, да — забързано отвърна Дарканджело, но сетне, като си възвърна спокойствието, добави: — Да, така е, ако обичате крайбрежните места. Всъщност аз напуснах нашия край именно защото до гуша ми бе дошло от морски гледки и исках да съм колкото може по-далече от него. Така пропътувах цялата страна и преди да се усетя, отново се озовах на морския бряг. Явно не можах да се отърва от него. Реших, че така ми е било писано.

Дарканджело погледна към билета на майка ми.

— Каюта 409? — изненада се той. — Ами че това е в трета класа!

— На нас ни казаха, че там ще разполагаме с достатъчно място — отговори майка ми.

— Хм, да… но при вашето състояние… Третата класа е по-лоша от болницата. Ще трябва да споделяте теснотията с още половин дузина непознати и техните плачещи деца. А пък банята ще трябва да делите с половината от хората на кораба.

— Все пак е по-добре, отколкото да се подпираме по стълбовете на кея.

За секунда Дарканджело се изчерви, но накрая се засмя за кратко, сякаш внезапно се бе развеселил от собственото си объркване.

— Е, не можем по цял ден да издържаме при този натоварен трафик — отвърна той, като превключи на диалектен говор. — Ще ви покажа вашата каюта. — Обаче по средата на корабната стълба, спускаща се към вътрешността на кораба, той спря и се обърна към майка ми:

— Знаете ли, хрумна ми една идея. Можем да намерим една допълнителна каюта във втора класа. С две легла, по едно за вас двамата. И с отделна баня.

— Много мило, че сте толкова загрижен за нас — рече майка ми, — но аз наистина не заслужавам такъв лукс…

— О, въобще не става дума за пари. Знаете ли, капитанът обикновено запазва една каюта във втората класа за… да кажем, че е за някой приятел. Само че не очаквам този негов приятел да се качи на борда за това плаване. Хайде, последвайте ме.

Щом се върнахме на палубата, Дарканджело ни поведе по един широк коридор, заобиколен от двете страни със сиви врати и малки прозорчета със завеси, след което по една ръждясала стълба се озовахме на горната палуба. Тук също имаше коридор, по чиято дължина бе опъната дълга редица от измърсени бели спасителни лодки, висящи във въздуха като чайки, около които се суетяха членове на екипажа, които не носеха униформи. Дарканджело ни поведе към носа на кораба и почука на една врата с черен надпис „Капитан“.