Нино Ричи - Житията на светците

Прекарахме нощта в една мрачна хотелска стая с кафяви стени. Над леглото висеше репродукция на „Тайната вечеря“, а измърсените завеси от червено кадифе скриваха изгледа към малката уличка, обилно засипана с боклуци. След като напуснахме Вале дел Соле, майка ми почти не бе проговорила. През цялата нощ се въртя неспокойно в леглото, като че ли я преследваше някакъв призрак на сън. Заради издутия й корем тя неволно издърпваше завивката от мен и ме оставяше оголен сред студената стая. Някъде към сутринта аз се унесох в познатия сън, който бях сънувал преди това стотина пъти във Вале дел Соле: как майка ми и аз се озоваваме в някакъв тъмен коридор и бавно опипваме стените, за да открием как да се измъкнем от там, надявайки се да се промъкнем незабелязани покрай гърбавия пазач, който досега винаги е препречвал пътя към спасителния изход. Само че тази нощ гърбавият не се появи, обаче за сметка на това по някое време аз с ужас открих, че майка ми вече не е до мен.

Обаче някой тогава ме побутна по рамото — беше мама, все още в леглото до мен.

— Събуди се, Виторио — прошепна ми тя. — Време е да тръгваме.

Навън още беше тъмно. Майка ми и аз закусихме с малко хляб и сирене от храната, която тя бе взела за из път, а после слязохме долу във фоайето. Майка ми размени няколко думи с мъжа на рецепцията, след което той излезе на улицата и след пет минути се върна с един дребен мъж с изпито лице. Направи ми впечатление кръвоизливът в едното му око.

— О, да, госпожо — енергично закима той, ухили се на майка ми и й намигна с кървавото си око. — Значи заминаваме за Америка, така ли? — След малко двамата мъже измъкнаха нашия пътнически сандък от гардероба зад рецепцията, изнесоха го на улицата и го вдигнаха на покрива на един очукан фиат „Чинкуеченто“, като през отворените прозорци на автомобила прекараха въжета, които да крепят сандъка при пътуването.

Мъжът с изпитото лице ни поведе през града, като през целия път не спря да бъбри на някакъв завален диалект, от който аз нищо не разбрах. Сега градът беше притихнал, от двете страни над улиците като смълчани стражи се извисяваха величествени дворци. Успях да подремна на задната седалка в колата, а когато мама ме събуди, нашият шофьор и един мъж с червена шапка вдигаха сандъка ни, за да го пренесат на една количка. Бяхме на пристанището. На не повече от стотина метра от нас бе кеят, до който се издигаше грамаден презокеански кораб, по-висок от всичките сгради, които бях видял в града — истински левиатан в синьо, простиращ се на няколко стотици метра по дължината на кея. Зад него, под още бледото утринно небе, се очертаваше приказно красива картина, тънеща в синева, стигаща чак до хоризонта — син беше заливът, синьо бе и морето зад него.

Майка ми и аз последвахме нашия носач до едно гише, където на сандъка ни лепнаха етикет с някакъв номер, след което го поеха двамина яки мъжаги, които не пропуснаха да се ухилят на мама с гнилите си зъби, та дори й подвикнаха нещо, дето хич не го проумях. Въпреки ранния час пристанището кипеше от живот: носачи с безизразни лица — отдалеч разпознаващи се с техните червени куртки и шапки — неуморно кръстосваха паважа до кея с вагонетки и ръчни колички. Имаше и десетки мустакати мъже в работни дрехи, излежаващи се по цялата дължина върху дървени каси. Край тях сновяха гръмогласни продавачи, предлагащи печени кестени, крещейки с тяхното неразбираемо неаполитанско наречие: „Печени кестени продавам! Насам, народе, насам! Печени кестени! Топли, топли!“ Сред носачите и работниците и продавачите се щураха неориентирано пристигащите пътници, загубили указаната им на входа на пристанището посока — предимно мъже с черни костюми и бели ризи и жени със старомодно издути рокли на цветя, както и деца, издокарани в неделните им дрешки, чиито ръкави или панталони бяха завързани за китките или съответно за глезените им, с техните здраво овързани с въжета куфари и претъпкани ръчни чанти или издути торби от зебло — всичко това придаваше на кея вид на убежище за бегълци във военно време. Тук-там цели фамилии се бяха настанили, макар и временно, направо върху мръсния паваж, като подлагаха за сядане вестници, за възглавници им служеха пакетираните им ризи, а за одеяла — тънките им палта. Над цялата тази неописуема врява и суматоха по дългия цяла миля кей се разнасяше силният шум от хиляди трогателни сбогувания, жени и мъже плачеха или пък прегръщаха своите роднини, отправящи се отвъд океана, сякаш вече ги виждаха в най-мрачните дебри на ада.