Нино Ричи - Житията на светците

— Виторио, иди да се сбогуваш с дядо си — нареди ми мама. Чичо отпусна лакти на масата, после леко се приведе към майка ми, свел поглед към ръцете й. Марта, която още не бе приключила с миенето на чашите на мивката, наклони главата си към нас.

— Няма да отидеш при него — едва чуто промълви чичо. — Прочетох го в очите ти още щом влязох тук.

Майка ми рязко се извърна към мен:

— Виторио, по дяволите, нали ти казах да отидеш при дядо си!

За миг останах объркан до масата, но мама изведнъж се изправи и със силно дръпване ме поведе към стаята на дядо. Щом влязохме вътре, дядо я изгледа недоволно, но тя веднага излезе и затвори вратата след себе си.

Останах само за минута в стаята на дядо ми. Без нищо да каже, той протегна ръка и ме привлече към себе си, притискайки наболата си буза към моята. А когато ме отдръпна, в очите му проблеснаха сълзи.

— Надявам се на Бога тя да не съсипе живота ти така, както съсипа своя — прошепна той.

Щом излязох в коридора, чух как чичо ми навън оправяше нещо по каруцата си. Дори не бе дочакал да се сбогува с мен. В стаята цареше тишина, напрегната както след всеки спор между близки, макар че аз не чух някой да повиши глас, докато бях оттатък при дядо ми. Леля Лучия, с гръб към мен, още гледаше втренчено догарящия огън; Марта продължаваше да бърше чашите в ъгъла. Майка ми стана от масата веднага щом влязох, заобиколи ме и отиде в стаята на дядо ми, без да ме погледне, като затвори вратата след себе си.

— Е, идваш ли? — Казингуло надникна през предната врата. — След половин час тръгва автобусът от Рока Сека.

Сега Силвио и Ди Лучи застанаха зад него. Ди Лучи, сгушил се под пончото си, още стискаше в ръцете си найлоновата торба с фотоапарата в нея. През следващите няколко минути всички ние чакахме мълчаливо в кухнята на леля Лучия, докато през вратата на стаята на дядо ми до нас достигаше приглушения разговор между него и майка ми.

— Какво толкова имат още да си говорят? — нетърпеливо се обади Казингуло. — Да се целунат по бузите и толкоз.

— Потрай още минутка, де — рече му леля Лучия. — Остави ги да се сбогуват на спокойствие.

Ди Лучи пристъпи към огъня и протегна ръцете си, за да ги постопли; но гласът на дядо ми внезапно се надигна остро и шумно иззад вратата:

— Да не си полудяла? Ако продължиш да упорстваш, тогава Господ да ми е на помощ. Ще се моля през всеки ден от живота си да изгориш в ада!

— А ти какво би сторил на мое място? Да вървя по дяволите? Или просто да си стоя тук и да го чакам?

— Ще си платиш за греховете и ще се моля Господ накрая да се смили над душата ти!

— За моите грехове вече си платих хиляда пъти!

— А пък за момчето… — добави дядо ми, вече крещейки с все сила, — замисляш ли се какво ще стане с него? Не можеш да ми го отнемеш просто така!

— Ще си взема сина и ще го отведа там, където пожелая. И нито ти, нито пък някой друг може да ме спре.

— Тогава се махай! Вън от този дом! И ако още веднъж прекрачиш прага му, кълна се в Бога, че със собствените си ръце ще те удуша!

Вратата на стаята на дядо ми рязко се разтвори и майка ми връхлетя като буря в кухнята.

— Вървете всички по дяволите! — развика се тя. Сграбчи шала си от закачалката и го метна връз раменете си.

— А ти там — обърна се тя към Казингуло, — не стой като магаре на мост. — С рязко движение тя си проправи път сред мъжете, струпани край вратата, за да изскочи на улицата. — Виторио! Грабвай си палтото и да тръгваме!

След миг аз вече подтичвах по улицата след нея, изплашен да не бъда изоставен завинаги. В каросерията на камиона на Казингуло заварихме пет–шест души, нагласили бохчите и чантите си върху коленете си, нямо загледани в нас, очакващи да се качим при тях. Но майка ми решително закрачи напред към шофьорската кабина, а седналият там непознат мъж побърза да й отстъпи мястото си, след което се затича отзад да се качи в каросерията при останалите.

Казингуло, заобиколен от Ди Лучи и Силвио, още стоеше сепнат до вратата на леля Лучия и удивено зяпаше към нас.

— За бога, какво чакате още? — ядосано му извика майка ми.

По цялото протежение на най-дългата улица в селото — „Сан Джузепе“, от всички балкони или стъпала пред портите занадничаха местните хора, загърнати кой с шал, кой с някое палто, наизлезли да ни зяпат, не само жени, но и мъже, дори и съвсем малки дечица, ама също и старци, дето по цял ден не помръдват от столовете си… всичките те ни гледаха тъй неподвижно и унесено, сякаш позираха за общ фотопортрет, който да запечата последния им смръзнал се образ, докато само ромоленето на дъжда нарушаваше тишината. За миг майка ми, със сплъстена от дъжда коса, с дрехите й, полепнали по корема и бедрата й, изведнъж ми се стори странно смалена и съкрушена; нещо като сянка от страх като че ли пробягна в очите й и тя още по-здраво затъкна краищата на шала си пред гърдите си.