Нино Ричи - Житията на светците

Щом тя най-после ме отдръпна от себе си, първата й работа бе да измъкне носната си кърпичка от джоба си, за да попие сълзите в очите си.

— Ах, Виторио, момчето ми — задавено произнесе тя. — Виждаш ли какви деца са жените? Ето, тук имам нещо за теб.

Бръкна под плота на катедрата и извади оттам кожената си чанта, от която видях да се подава нейната книга „Житията на светците“.

— Надявам се да живееш според примерите от нея — заговори тя и ми подаде книгата. — Вярвам, че те ще ти послужат за урок.

С виновно изражение на лицето аз стиснах книгата под мишница.

— Благодаря.

— Знаеш ли, Виторио, че някога и аз имах син като теб. Сега би трябвало да бъде точно на твоята възраст, само че умря когато още беше бебе, а пък Господ не ме дари с друга рожба.

Забих очи в пода. Никога не си бях представял, че и учителките могат да имат деца. Внезапно учителката ми се стори като напълно непозната, сякаш пред очите ми се бе раздвоила на две съвсем отделни личности: едната, която е имала бебе, което после умряло; а другата — която всяка сутрин като че ли от никъде се появяваше пред мен в нашата класна стая и чийто образ избледняваше в някакво сенчесто убежище, щом свършваха часовете.

— А сега си върви — рече ми тя и отново се разрида. — Вече заприличах на някаква глупачка. Прибери се у дома. Може би ще ми изпратиш писмо от Америка, да или не?

— Да — едва чуто промърморих аз.

Тя избърса сълзите си.

— А сега ми дай книгата — продължи учителката. — Ще ти напиша адреса си на корицата, за да знаеш кой ти я изпраща.

„Госпожа Джелсомина Амиконе“, написа тя с познатия ми едър, старателно изписван почерк: „Рока Сека, Пиаца дел Томоло, номер 3“; но аз още не можех да осъзная какво става, някак си не можех да я свържа с това име и с този адрес, с някаква маса и столове в някаква задимена кухня, с някакво легло в съседната на тази кухня стая. Понякога все пак си я представях как отива на пазар в Рока Сека, за да си купува зеленчуци, също като останалите жени там, да се пазари с продавачите, да негодува срещу цената на зелето или лука, само че този образ някак не й подхождаше.

— Хайде, сега си върви — прошепна тя накрая, още бършейки сълзите си.

Наведе се напред и запечата една мълчалива целувка на челото ми.

— Бъди щастлив, Виторио.

В навечерието на нашето заминаване дядо ми ме извика в стаята си.

— Затвори вратата — нареди ми той.

В неговата собствена къща от стаята му се откриваше гледка към долината, толкова просторна и винаги осветявана от яркото слънце; но от къщата на леля Лучия се виждаше само стръмната страна на улицата, прорязана в планинския склон. Единственият прозорец в неговата стая сега гледаше към косата стена от каменистия склон. А по каменната стена под прозореца имаше много влага и затова дори в стаята се усещаше мирис на нещо влажно и загнило, като някое старо одеяло, престояло твърде дълго захвърлено в някой ъгъл.

Лицето на дядо ми ставаше все по-бледо и измършавяло от това, че се бе залежал. Кожата му се изпъваше върху острите очертания на костите му, които сега изглеждаха трошливи като на птица. Сега лежеше облегнат на възглавницата си. Тялото се очертаваше под одеялото като скромен спомен от някогашната му набита снага.

— Отвори чекмеджето на масата ми — рече той с глас, по-дрезгав от друг път заради вълнението му, — и ми дай кутията с моите медали.

Ръката му потрепери, когато се пресегна към кутията, която му подадох.

— Заслужих тези медали през Първата световна война — заговори той, като отвори кутията. — Първите два не представляват нещо особено, защото ги раздадоха на половината от воюващите на фронта мъже. Но последният е по-ценен. Ето, погледни го.

Той ми върна кутията с нетърпелив жест, сякаш се страхуваше да не я изтърве. Медалите бяха забодени към подплатата от избеляло червено кадифе. Един от тях бе оформен да се закрепва към бронзов медальон, гравиран с лавров венец около звездата в средата и надпис „За военни заслуги“. Самият медальон бе окачен на лента от дебел син плат.

— Ето това е всичко, което заслужих през целия си несретен живот — рече дядо ми и ми върна кутията. — Това и една оскъдна пенсия, с която дори една коза не може да се изхрани. А винаги съм бил толкова глупав да си въобразявам, че е достатъчно. Знаеш ли за какво получих този медал? За това, че спасих живота на един страхливец. Един подлец, на когото — ако сега се изпречи пред мен, ще му пусна един куршум между очите. Носих го на гръб два и половина километра, за Бога, защото мускулите му така се бяха схванали от страх, та не можеше да помръдне. А когато снаряд повреди краката ми, той ме остави да гния в калта. Остави ме да умра там, кълна се в Христа, и то след като му бях спасил живота, пък и никой друг не се върна за мен, докато един от нашите коне не довърши поразията и ме остави завинаги сакат. Лежах там в калта и ми се стори, че изминаха хиляди години, навред наоколо се сипеха снаряди и ми се искаше само веднага да умра. А сега проклинам Бога, че не ме прибра още тогава.