Нино Ричи - Житията на светците

— Извинете, знаете ли къде можем да се качим на кораба? — попита майка ми един карабинер в бледо кафява униформа, който нехайно се бе облегнал на един метален стълб, подпъхнал палец под ремъка на пушката си. Без въобще да погледне към нас, той махна с ръка:

— Натам, госпожо.

Ала щом погледът му попадна върху подутия корем на майка ми, той бавно се извърна, а после се наведе напред, за да вземе куфара на майка ми,

— Елате с мен.

Поведе ни надолу по кея, покрай цялата дължина на акостиралия грамаден кораб. Отстрани на корпуса му с бели букви, висок към метър, бе изписано името: „САТУРНИЯ“. Но боята по буквите вече се бе напукала и олющила, като на места под нея избиваше червеникава ръжда.

— Коя класа? — попита карабинерът.

— Трета.

Най-после ние спряхме недалеч от кърмата на кораба, в подножието на стълбата, която сега бе пълна с качващи се на борда пътници.

— Значи госпожата ще пътува до Америка? — попита карабинерът.

— Да.

Той огледа майка ми и за миг сведе поглед, след което леко кимна, после измести ремъка на пушката си с широко замахване с лакът.

— Е — рече накрая той, — приятно пътуване.

— Колко е превзет — рече майка ми, когато той се отдалечи. — Можеше поне да ни предложи да качи багажа ни на палубата.

Но измина много време, преди ние да се доберем до мостика, защото пред нас в плътна редица се бяха наредили редом по пет-шест души, всичките натоварени с торби, куфари и кошници, като напредваха със скоростта на охлюв. Ала когато най-сетне стигнахме до палубата, майка ми се отмести от опашката, защото останалите пътници й сториха път да мине напред, та дори й помогнаха и за куфара. Едва сега видяхме какво бе причинило задръстването: зоната за качването на борда бе оформена като фуния, а най-отпред бяха застанали двама млади офицери от корабната компания в сини униформи, изглеждащи доста уморени, които проверяваха документите на пътниците, преминаващи през тясното пространство между въжетата.

Докато мама и аз се оглеждахме, на борда настъпи суматоха. Единият от офицерите тъкмо проверяваше документите на един старец с прошарени коси и износен син костюм, когато от голямата покрита кошница на стареца се чу приглушено крякане. Щом офицерът повдигна капака на кошницата, отвътре изскочи главата на едно мършаво пиле.

— Извинете, господине — заяви офицерът на изискан италиански, — но не е позволено да се качват на борда животни без специално разрешение.

Само че старецът май не разбра какво му се говори и само притисна още по-упорито кошницата до гърдите си. Офицерът пък, след като още веднъж му повтаря какво гласят правилата за пътниците, хвана една от дръжките на кошницата, а с другата си ръка му посочи да слезе обратно долу на кея, за да се опита да продаде пилето си на някой от търговците. Само че старецът този път май още повече се обърка — вероятно изтълкува жеста на корабния офицер като заповед да слезе от борда. Или пък че униформеният е решил сам да продаде пилето на търговците долу. Това съвсем го изплаши, че ще му откажат достъп до кораба, и той стисна още по-здраво кошницата си, преди да се втурне като полудял по тясната ивица между преградните въжета. В отчаян опит да задържи нарушителя офицерът рязко дръпна дръжката, която още стискаше с едната си ръка и така капакът й зейна. След миг на палубата се изсипа цялото съдържание на кошницата — жито, дрехи, самун хляб, сирене проволоне, както и мършавото пиле, което отчаяно разпери крилца в напразен опит да литне, ама успя само да разпилее малко от оскъдната си перушина, след което с шумно крякане се втурна по палубата, за да се завира сред нозете на шашнатите пътници, отчаяно дращейки с нокти по металния под. Само след секунда цялата палуба се превърна в сцена на невиждана суматоха. Вдигна се олелия до Бога. Докато пилето, старецът и яростно преследващия го корабен офицер се щураха напред–назад като обезумели, десетки мъже, жени и дечурлига крещяха и се надвикваха, опитвайки се да се отдръпнат от блъсканицата.

Но майка ми, застанала до мен, прихна от смях чак до сълзи и подутият й корем се раздруса.

— Виж ги само на какво приличат! — рече ми тя, когато пилето нарушител най-после бе заловено и така бе сложен край на вълненията. — Виж го колко е сериозен! — Тя изкриви лице в прекалено сериозна гримаса, с присвити очи и стиснати устни, след което отново прихна до сълзи от смях и ме повлече след себе си, притискайки бузата си до моята.