Нино Ричи - Житията на светците

— Влез.

Помещението, в което влязохме, беше без прозорци, тясно и задимено; стените бяха покрити с ламперия от тъмно дърво, а пода — с дебел кафяв килим. Тук-там по ламперията се забелязваха петна под формата на дълги вълнисти ивици, което създаваше впечатлението за движение. На едната стена, над лавицата с книги и дървения модел на някакъв старомоден платноход, висяха три големи часовника, като всеки от тях показваше различен час.

Зад дървеното бюро седеше леко оплешивял и посивял мъж с обрулено от ветровете лице и яки челюсти. Пред него бе разстлана голяма карта. Щом влязохме, той примижа, сякаш внезапният прилив на светлина бе нарушил удобството му, а сетне потри тила си с ръка. Беше облечен със същата синя униформа като Дарканджело, но по куртката му се виждаха две редици от позлатени копчета, а на ръкавелите си имаше четири златисти ивици, докато Дарканджело имаше само по две.

— Какво има? — Измери с поглед майка ми и мен, все още с присвити очи, сякаш Дарканджело ни бе заловил без билети в трюма, между каците с маслини и тенекиите със сирене проволоне.

— Капитане — заговори Дарканджело, само че гледаше не в лицето му, а в някаква точка над него, — тази добра жена има билети за трета класа. Обаче ми се струва, че при нейното състояние може би заслужава известно усамотяване. Предлагам да я настаним в двеста и тринадесета каюта.

— Хм? В двеста и тринадесета? Ама жена ми… — Обаче някаква друга мисъл внезапно го накара да се замисли. Облегна се назад на стола си и зачеса с пръсти посивялата си брада. — Хмм. Да, Дарканджело, разбирам загрижеността ти. В коя каюта сте настанена сега, госпожо…

— Иноченте. В 409. Оценявам загрижеността ви, капитане, ала аз не съм сигурна дали бих могла да си позволя…

— В четиристотин и девета? Та това е под ватерлинията. Там долу е същински ад. Прекалено е близо до котлите. Госпожата сама ли пътува?

— Както виждате, пътувам със сина си.

— Да, да. Но аз имах предвид съпруга ви.

— Моят съпруг ме чака на другия край на маршрута. От няколко години е в Канада.

— О, така ли? — Очите на капитана бързо се изместиха към корема на майка ми. — Обаче наскоро сте се срещали?

— Той често си идва, а после пак заминава.

— Да. Разбирам. И той, предполагам, знае за тази малка изненада, която му носите със себе си?

— О, да — отвърна с усмивка майка ми. — Сигурна съм, че ще е изненада.

Капитанът се изкашля.

— А още колко, м-да, госпожо Иноченте, остава до появата на бебето?

— Пет седмици, най-много шест… трудно е да се каже. С Виторио закъснях три седмици. Но може би този път ще подраня с три седмици. Надявам се, че имате акушерка на борда. Или добър лекар.

— А? О, да, разбира се, че имаме корабен лекар. Да. — Капитанът пак се почеса по брадата, явно разсеян. Но щом отново се наведе напред, изглеждаше внезапно овладян и отново настроен да издава команди.

— Добре, Дарканджело, дай им двеста и тринадесета. Ключът е в стюарда. — Пак се облегна в стола си с видимо облекчение. — Приятен ден, госпожо Иноченте, и приятно пътуване. Офицер Дарканджело с радост ще ви помогне за всичко, от което се нуждаете.

Двеста и тринадесета каюта беше тясна, но все пак спретнато подредена, ала силно миришеща на някакъв ароматизатор, потискащ смрадта на плесен и гнило. Мебелировката бе скромна: две койки, една върху друга, покрай вътрешната стена; два крехки на вид шезлонга с възглавници на цветя; кръгла масичка за кафе с простряна на нея остаряла и доста потъмняла карта, на която очертанията на държавите и континентите ми се сториха много по-разкривени от тези, на които ни бе учила учителката. Всичко това бе здраво завинтено за пода на каютата. Болтовете и скобите ясно се виждаха над сивкавия килим по пода, сякаш бяха добавени после, след допълнително обмисляне. На едната стена висеше картина с масивна рамка. На платното бе изобразено как свети Христофор прекосява реката с младенеца Христос, кротко възседнал раменете на светеца. Бебето Христос държеше в едната си ръка златен скиптър, а в другата — малък глобус в яркосиньо и зелено.

В банята яркият хром и светлият порцелан блестяха ослепително под силната светлина на електрическата крушка. С една верига, висяща над тоалетното казанче, се пускаше да шурне водата в него, а чрез сребърните кранове над мивката и ваната се смесваха топлата и студената вода.

— Не се тревожи — успокои ме майка ми, — през следващите две седмици ще се наситиш на вода. Вода, вода, та чак до втръсване само вода. И то от всичките посоки на света. Така че щом стигнем в Америка, за сто години няма да искаш да видиш ни капка вода.