Мечислав Домарадски - Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

Различни мнения съществуват върху периодизацията на келтската експанзия поради трудностите в уточняването на хронологията на отделните набези. Писмените извори дават точна хронология на нашествията в средиземноморските области, но тяхната информация за тези в северна посока (Централна Европа, Британските острови) е от твърде общ характер. Оттук идват и големите трудности при синхронизирането на отделните направления и вълни. При тези обстоятелства тук е приета най-обща периодизация, изградена на базата на информацията от писмените извори, която разделя този процес на три основни етапа ( карта II).

„Историческата експанзия“, започнала в началото на IV в. пр.н.е., има няколко посоки. Най-популярно и най-добре описано в античната литература е нашествието на келтските племена на Апенинския полуостров, чието начало е отбелязано в 385 г. пр.н.е. Келтите обсадили Рим, но не успели да превземат Капитолия — причина за което се явяват легендарните капитолийски гъски (както ни предава легендата, на Капитолия се отбранявали последните защитници на Рим. При нощна атака на галите гъски от храма на Юнона с рев предупредили римляните пред тази атака). Като резултат от това нашествие се появяват келтските селища по долината на р. По и са положени основите на Предалпийска Галия. След двадесет години нова вълна келти заляла Италия (365–356 г. пр.н.е.), а след още няколко години (350–349 г. пр.н.е.) те отново нахлули на полуострова. Трите келтски нашествия на Апенинския полуостров разширяват територията на техните селища върху цялата му северна част. По същото време някои групи атакували и се заселили в северозападните райони на Балканския полуостров. Вероятно по време на тези нашествия келтите насочили своите интереси и към Централна Европа, където завладели земите до Дунава и преминавайки го, стигнали до Моравия, Силезия и Трансилвания. Може би по време на някои от нашествията на този етап е била премината дъгата на Карпатите и келтите се заселили в долината на р. Серет.

В края на IV в. пр.н.е. се надига нова вълна, която бележи началото на втория етап на келтската експанзия, по това време (от 310 г. пр.н.е. нататък) келтите започнали опити за проникване в южните части на Балканския полуостров. Те обаче се увенчали с успех едва през 70-те години на III в. пр.н.е. Тогава келтите били вече разширили своите територии в Централна Европа до Словакия и Панония. По същото време те се заселили и в Англия и Ирландия, а извършвали и по-малки набези на Юг (Прованс, Италия и т.н.). С това завършили тези два големи етапа в експанзията на келтите и разширяването на завоюваните от тях земи. Археологическите извори ни дават данни и за малки нашествия в Централна Европа, например до Източна Словакия, Малополша, а по-късно, т.е. през втората половина на III в. пр.н.е., и в Западна Келтика. От този момент започват и пораженията, и постепенното подчиняване на галатите под римска власт (в Италия, Иберия и т.н.). Последните придвижвания на келтите датират от втората половина на II в. пр.н.е. — тогава белгите се заселили в Англия. През II в. пр.н.е. започнало и бавното изтласкване на келтите от заетите от тях земи от други народи (германи, даки и т.н.). Този процес завършил едновременно с подчиняването на Галия от Рим. Земите, населени с келти и останали вън от пределите на Римската империя, в по-голямата си част били германизирани. Единствено в Англия и Ирландия келтската култура продължила своето развитие и през първите векове от нашата ера.

В периода на своята най-голяма мощ — т.е. през III в. пр.н.е. — келтите се срещали на огромна територия, простираща се от Атлантическия океан (Иберийския полуостров и Ирландия) до началото на източноевропейските степи, и обитавали значителни пространства в Европа. От североевропейската низина на север те достигнали до Мала Азия и Египет на юг.

Първите исторически източници наричат племената, живеещи на север от Алпите, келти (κελτοί), и с това име те са известни до елинистическата епоха. Тогава гръцките автори започват да употребяват успоредно с това име и новото, галати (γαλὰτοί). С последното име по принцип се обозначават т.нар. източни келти, или по-точно келтите, живеещи на територията на източносредиземноморската цивилизация (Мала Азия, Сирия, Египет, Гърция, Македония, Тракия). В редица антични произведения обаче тези две имена не се разграничават и се употребяват едновременно като синоними (напр. Полибий ). Вероятно на гръцкото „галати“ отговаря латинското „гали“ (galli), което също се появява в античните извори от III в. пр.н.е. „Гали“ е име, по-ново от „келти“ (celti), което продължава да се употребява и по-късно и обозначава главно жителите на Предалпийска Галия.