Мечислав Домарадски - Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

Най-характерните келтски топоними са с окончание — „дунум“ или „дуном“, което на келтски означава градище или издигнато място (например Лугундунум — крепост на бог Луг), което срещаме в Галия, Пиренеите, Централна и Северна Европа, или пък често срещаното Новиодунум (нова крепост), разпространено в Галия, Предалпийска Галия, делтата на Дунав и т.н. Други типични за келтските топоними окончания са: марос (поле, земя), брига (крепост, укрепление) и не толкова типичните — менатум, магус, ритум, акус, и др.

Има различни хипотези по отношение на хронологията и разпространението на тези окончания. Но те не успяват да ги групират в един логичен ред, защото различните окончания съществуват успоредно и са резултат както от лингвистичното разделение на келтския свят, така и от локалните традиции.

Най-голямата обществена единица в келтския свят е племето. Имената на келтските племена, предадени от античните автори, са многобройни. В списъка на племената, живеещи в Галия, направен след смъртта на император Август, са изброени 305 племена. Някои от тях срещаме разселени в различни точки на келтската диаспора, докато други обитават само една. Най-добре познаваме етническата география на Галия благодарение на сведения, предадени ни от Цезар, и писмената традиция от римската епоха. Между споменати от античната писмена традиция племена се срещат големи и силни, като например едуите, боите, а също така незначителни и малки, които никога не играели особена роля в историята на келтския свят. Често срещаме в античната литература да се смесват келтите с местните племена, като в резултат на това се появяват племена със смесено име и естествено със смесен етнически състав, като например келто-ибери, келто-скити, келто-лигури, келто-даки, келто-траки. Този процес на смесване с местното заварено население се усилва особено през втората половина на II в. пр.н.е. Локализацията на племената с еднакво име в различни части на предримска Келтика е извънредно интересно. Благодарение на нея може да се проследи кои племена са взимали активно участие в експанзията през V–II в. пр.н.е., а също и направлението на действие на отделните племена. Ще представим няколко примера:

Волките — племе, състоящо се от два клона — арекомици и тектосаги. Първите живеят между р. Рона и р. Гарона, а вторите — по горното течение на Гарона. Тектосагите са се заселили по-късно до Херцинската гора и в Мала Азия.

Боите — племе, живеещо в Централна Галия, но срещащо се и в Панония, Чехия (от тяхното име е образувано Бохемия, другото име на Чехия) в Предалпийска Галия, в подножието на Пиренеите, в Мала Азия.

Паризи — племе, живеещо по долината на Сена. Често това племе се среща и в Британия.

Сеномани — част от племето олерк, живеещо между Лоара и Рона. Среща се още в Италия и в Южна Галия на територията на волките-арекомици и т.н.

Други следи от разпространението на келтските племена са названията на градове — така например в Морея живяло племето алони, а на западния бряг на Британия се е намирал град Алона и река Алонис; в Югоизточна Галия пък се е намирал град Алониум.

Още много такива примери могат да се приведат, но посочените по-горе са достатъчни, за да предадат динамиката на миграционните процеси при келтските племена по време на тяхната експанзия. Те се преместват навътре в самата Галия, търсейки нови земи на заселване, или тръгват далеч извън нейните граници.

От средата на XIX в. редица учени работят върху доуточняването на основните етапи на развитието на латенската култура. След разделянето на желязната епоха на два периода от Х. Хилдебранд през 1885 г. О. Тишлер разделя латенската епоха на три фази въз основа на развитието на фибулите и мечовете. Това разделение е било много общо. През 1902 г. П. Райнеке, използувайки известните дотогава материали от цялата територия на латенската култура, предимно от Южна Германия, разделя периода от V до I в. пр.н.е. на четири фази. Тази система е опит за изработването на относителна хронология за целия ареал на латенската култура. Разликите в културното развитие между източната и западната част на келтския свят през V–I в. пр.н.е. пораждат нужда за съставянето на по-точни периодизации за тези два района на латенската култура. За западния кръг на латенската култура разработват хронологически системи Й. Дешелет (1914 г.) и Д. Виолие (1916 г.). Продължение на проучванията на тези двама изследователи е публикуваният през 1968 г. анализ на материала от най-големия келтски некропол в гр. Мюнсинген (Швейцария), направен от англичанина Ф. Ходсон. Поради спецификата на изворовата база в тази система раннолатенският период — ЛТ I, е разделен много подробно, а средният и късният са третирани много по-общо (ЛТ II и ЛТ III).