Мечислав Домарадски - Келтите на Балканския полуостров (IV–I век пр.н.е.)

През втората половина на I хил. пр.н.е., когато тракийската култура преживява своя най-голям разцвет и на фона на развиващата се елинистическа цивилизация се откроява със свои специфични черти, в земите на траките се появява чужд в етническо и културно отношение народ — келтите. В многовековната история на траките с тях се е преплитала съдбата на редица други народи, но краткотрайното присъствие на келтите и следите, които те оставили в тракийската култура, се радват на подчертан интерес. Многобройните изследвания на историци, археолози, нумизмати и др. върху келтското присъствие в Тракия предлагат разнообразни и нееднократно взаимно изключващи се мнения.

Няколко са основните причини за значителния интерес, проявяван към келтското присъствие и последиците му в Тракия. Първата и основна причина се корени още в древните представи и в отношението на античните автори към „варварите“ — келти, чиито дръзки набези в Македония, Гърция, Тракия и Мала Азия те описват с различни, но най-често с отрицателни чувства. Мнения с подобно отношение често се срещат и в съвременните изследвания върху келтската експанзия на Балканите. Съществена е и втората причина, произтичаща от проявявания в съвременната наука голям интерес към келтската култура изобщо. Същността на сложните политически и културни процеси в Тракия, на фона на които се разгръща и оставя своите следи келтското нашествие, е третата причина, привличаща вниманието.

Първите сведения за келтите в Югоизточна Европа се срещат в трудовете на историците, писали през III в. пр.н.е. (Нимфис от Хераклея, Деметрий от Калатис). Техните произведения не са запазени в цялост — само отделни фрагменти от тях могат да се намерят в други антични автори. Най-ценна информация за събитията около келтските нашествия в тази част на Европа предават Полибий и ползувалият неговите трудове при характеризирането на политическия живот на Балканите Тит Ливий . Редица други произведения, писани в края на I хил. пр.н.е. и в първите векове от нашата ера, съдържат многобройни сведения за келтската експанзия или нейни отделни епизоди. Достоверността на тази информация от втора или даже от трета ръка вече е до голяма степен в зависимост от добросъвестността на отделните автори. В общи линии може да се каже, че несполуките на келтите в техните походи срещу Гърция се обяснявали с гнева на боговете срещу тях, което впоследствие довело и до митологизирането на историята на келтските походи.

Големият разцвет, който преживява историческата мисъл през XIX в., води до масовото разработване на редица проблеми на най-старата история въз основа на антични извори. Не са отминати и келтските експанзии през IV–III в. пр.н.е. Един от първите трудове върху тях е трудът на германеца К. Концен, излязъл през 1861 г. Неговият анализ, както и възстановката на историческата действителност, са характерни за стила на историческото изследване през XIX в. Свързвайки много извори от различни времена, често пъти несъответствуващи помежду си, той се старае да направи най-точната реконструкция на политическите събития и на положението в интересуващия го ареал. По този път той достига до заключението, че в Тракия като резултат на събитията от 280–277 г. пр.н.е. се е оформил смесен гало-тракийски народ (свързва сведенията на Страбон за Северозападна Тракия с тези на Полибий за Югоизточна Тракия), който бил основа на държава със столица около Хемус (известие на Ст. Византийски). Северните граници на тази държава достигали до Днестър. Основание за това му дават данните за присъствие на келтските племена около тази река. Следващите научни разработки по този въпрос не се различават по трактовката на проблемите на келтската експанзия на Балканския полуостров. Такива са трудовете на холандеца Х. ван Гелдер, германеца Ф. Щехелин, французина Ж. Дотен и др.

Заедно с развитието на археологическите проучвания нараства и археологическата изворова база, която значително обогатява знанията за античния свят. Шведският учен Х. Хилдебрант през 1872 г. разделя т.нар. желязна епоха на два периода: халщатски и латенски. Названието им се дава по най-важните открити дотогава обекти, характерни за двете епохи. Това са некрополът в Халщат (Австрия), разкопан около средата на XIX в., и обектът, открит под водите на езерото Нойшател (Швейцария) през 1853 г.