Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Същата вечер у дома питаме Сара какво става.

Тя казва, че напоследък понякога прави глупости. Молим я да спре.

Тя не казва нищо, само кимва безмълвно.

Още ми се иска да попитам Руб какво е било чувството да напердаши истински онзи тип, но не го правя. Все гледам да не си вра носа, където не трябва.

Освен това, в случай че ви интересува, в стаята ни нещо вони, но не знаем какво е.

— Какво е това, по дяволите? — пита Руб и добавя заплашително: — Да не са краката ти?

— Не са.

— Чорапите ти?

— Няма как да са.

— Обувките? Гащите?

— От тия приказки ще да е — изказвам предположение.

— Не ми се прави на умен!

— Добре де.

— Че ще ти фрасна един!

— Хубаво.

— Ти, малко…

— Добре, казах!

— Тук вечно нещо смърди — намесва се баща ми, който надниква през вратата. Той клати глава и изведнъж ме обзема чувството, че всичко ще бъде наред. Или поне горе-долу.

— Ей, Руб!

— Събуди ме, копелдак такъв!

— Съжалявам.

— Да бе, как не!

— Добре де, прав си. Радвам се, че те събудих. Ти си го заслужаваш.

— Какво има тоя път?

— Не ги ли чуваш?

— Кой?

— Мама и татко. Пак си говорят в кухнята. За сметките и разни неща от тоя сорт.

— Да. Не могат да ги плащат.

— Това е…

— По дяволите! Каква е тая смрад? Направо позор. Сигурен ли си, че не са чорапите ти?

— Да, сигурен съм.

Спирам и вдишвам.

На езика ми се върти един въпрос. Най-сетне го изричам на глас.

— Хубаво ли ти беше, като го цапардоса оня?

— Донякъде. Не особено — казва Руб.

— Защо?

— Защото… — Той се замисля за момент. — Знаех си, че ще го набия и хич не ме беше грижа за него. Мислех си за Сара.

Не го виждам, но усещам, че гледа в тавана.

— Знаеш ли, Камерън, единственото, за което ме е грижа в тоя живот, сме аз, ти, мама, татко, Стив и Сара. И може би Мифи. Целият останал свят не ме интересува. Ако ще да се скапе.

— И аз ли съм такъв?

— Ти? Как не! — Той замълчава за момент. — И това ти е проблемът. Теб те е грижа за всичко.

Прав е.

Наистина е така.

Мама готви грахова супа. Ще ни стигне за около седмица. Няма лошо, сещам се и за по-гадно ядене.

— Супата е супер! — казва й Руб, след като сме изпразнили чиниите в сряда вечер. Вечерта на Мифи.

— Хубаво, има още — отвръща мама.

— Еха — смее се Руб, а всички останали са някак притихнали.

Стив и баща ми тъкмо са се скарали дали татко трябва да мине на помощи. Тишината е хлъзгава и взривоопасна.

— Няма да стане.

— Защо?

— Защото е под достойнството ми.

— Да бе! А не е под достойнството ти да чукаш по хорските врати като някакъв жалък бойскаут и да предлагаш да чистиш и да бършеш прах за петдесет цента! — Стив го поглежда предизвикателно. — И няма да е зле да си плащаме сметките навреме.

Тук юмрукът на татко се стоварва върху масата.

— Не!

И с това приключва въпросът.

Знам, че баща ми трудно ще се огъне. Ако трябва, ще умре, но няма да се предаде.

Стив пробва друга тактика.

— Мамо!

— Не — е нейният отговор и този път въпросът наистина е приключен.

Няма да има помощи. Точка.

Иска ми се да кажа нещо по въпроса, докато разхождаме Мифи по-късно, но с Руб сме твърде погълнати от задачата да не ни види някой, така че си замълчавам. Дори и после, в стаята, мълчим. И двамата спим дълбоко и се събуждаме, без да знаем, че това е големият ден на Руб — денят, който ще промени всичко. Да му се не надяваш.

Изненадата идва след училище.

Чака ни.

Пред портата на къщата ни.

— Може ли да поговорим вътре? — пита ни някакъв грубиян.

Облегнал се е на оградата, без да му прави впечатление, че тя ще рухне всеки момент под тежестта му. (Макар да няма вид на човек, който би се стреснал от това.) Небръснат, с дънково яке и татуировка на ръката. Повтаря въпроса си само с едно:

— Е?

С Руб го гледаме.

Споглеждаме се.

— За начало — казва Руб, застанал на ветровитата улица, — дали да не ни кажеш кой си?

— А, извинявайте — проточва той с осезаем градски акцент. — Аз съм някой, който може да промени живота ти или да те размаже, задето се правиш на умник.

Решаваме да го изслушаме.

Май няма нужда да го казвам.

— Разправят, че можеш да се биеш — обръща се той към Руб. — Имам си източници, които никога не лъжат, и те ми докладваха, че си напердашил някого.

— Е, и?

— Искам да се биеш за мен — без заобикалки заявява онзи. — Петдесет долара, ако победиш. Загубиш ли, пак ще има нещичко за теб.