Маркъс Зюсак - Да се биеш с Рубен Улф

Ще съжалявате.

— Ей, Руб!

— Какво? Лампата е угасена този път.

— Мислиш ли, че това, което приказват, е истина?

— Кое да е истина?

— Знаеш, това за Сара.

— Не знам. Но чуя ли някой да приказва за нея, ще го спукам от бой. Направо ще го убия.

— Така ли мислиш?

— Иначе нямаше да го кажа.

И наистина, малко оставаше да го направи.

Руб размазва оня тип, с кървави юмруци и безумен поглед, но преди това ето какво стана.

Татко беше безработен от близо пет месеца. Знам, че го споменах вече, но трябва да кажа как точно се случи всичко. Той работел на един обект в предградията, когато някой от работниците пуснал водата прекалено рано, тръбата избила и струята ударила татко право в лицето.

Смазана глава.

Счупена челюст.

Сума ти шевове.

Куп скоби.

И моят татко е като другите бащи. Моят старец. Бива си го, корав тип.

И си пада малко садист. Когато е в настроение, де. Но в общи линии си е нормален човек с кучешка фамилия и в момента ми е жал за него. Той е половин човек, защото когато един мъж не може да работи и жена му и децата носят парите вкъщи, става половин човек. Това се случва. Ръцете му стават бледи. Пулсът му отслабва.

Пак ще кажа обаче, че татко не дава на Стив и дори на Сара да плащат сметки. Само за храна. Дори когато казва обичайното си: „Не, не, няма нужда“, можеш да видиш как се разкъсва вътрешно. Виждаш как някаква сянка раздира плътта му и сграбчва духа му за гърлото. Помня как често работех с него в събота. Той ме навикваше и беснееше, когато обърквах нещо, но и ме хвалеше, когато направех нещо както трябва. Вярно, беше за кратко.

Ние сме работници.

Работа.

Борба.

Понякога дори се шегуваме с това. Ние не сме победители. Просто оцеляваме.

Ние сме вълци, диви кучета, и такова е мястото ни в този град. Малки хора, и къщата ни е малка, на малката ни градска уличка. Оттук можем да виждаме града и влаковата линия и това е красиво по един особен, опасен начин. Опасен, защото всички сме се борили и сме си извоювали това място.

Не бих могъл да го кажа по-добре и докато вървя покрай миниатюрните къщички на нашата улица и мисля за това, се питам какви ли истории се крият вътре. Много има да се питам, защото не току-така къщите имат стени и покриви. Само за прозорците не ми е ясно. Защо имат прозорци? Дали за да позволят на света да надникне вътре? Или за да виждаме ние какво става навън? Може къщата ни да е малка, но когато твоя старец го гризе отвътре собствената му сянка, неволно си даваш сметка, че може би във всяка къща се таи нещо толкова свирепо, тъжно и бляскаво, а светът не го вижда.

Може би всички тези страници с думи са за това.

Да отведем света до прозорците си.

— Всичко е наред — казва мама една вечер.

Чувам от леглото си как с татко говорят за сметките. Представям си ги седнали до кухненската маса, защото много битки са се водили, били са спечелени или изгубени в нашата кухня.

— Не мога да разбера — отвръща татко, — преди имах работа за три месеца напред, но откакто…

Гласът му заглъхва. Представям си ходилата му, джинсите и белега, който се спуска от бузата към гърлото му. Пръстите му са сплетени и ръцете му лежат върху масата като един голям юмрук.

Той е наранен.

Отчаян. Което обяснява по-нататъшните му действия, макар да не ги оправдава. Той тръгва от врата на врата. Само за да удари в глухи стени.

— Пробвах да пускам обяви във вестниците — отново се надига гласът му откъм кухнята. Това става следващата неделя. — Всичко опитах, така че реших да чукам по вратите и да работя на безценица. Да оправям каквото има там за оправяне…

Майка ми поставя пред него очукана чаша с кафе. Тя просто си стои там, а аз, Руб и Сара гледаме.

В края на другата седмица нещата още повече се влошават, защото с Руб наистина го виждаме. Виждаме го как излиза от нечия порта и си личи, че пак са го отпратили. Много е странно. Странно е да го гледаш такъв, когато само допреди няколко месеца баща ни беше корав и як човек и в нищо не ни отстъпваше. (Не че сега го прави, просто усещането е различно.) Беше жесток в прямотата си. Жесток в присъдите си. По-суров, отколкото е здравословно. С мръсни ръце, пари в джобовете и потни подмишници.

Руб ме подсеща за нещо, докато стоим на улицата и се мъчим да не ни забележи.

— Помниш ли, като бехме малки?

— „Бяхме малки“.

— Я си гледай работата!

— Хубаво.

Тръгваме към един мръсен, запустял магазин на „Елизабет стрийт“, затворен преди години. Руб продължава да говори. Небето пак е сиво, със сини дупки, простреляни в одеялото на облаците. Сядаме до стената под един закован прозорец.